Публикувано на: 11.12.2011г.
Пиша Ви с надеждата да вдъхна кураж на поне едно момиче – част от голямото ни семейство на „Зачатие”.
Дванадесет години от живота ми преминаха в очакване… Сякаш времето бе спряло.
Имаше моменти, когато не се виждаше път и светлина, имаше дни, в които се ненавиждах, минаваха годините…
За мен периодът 1999-2008 година бе повече от труден. Чувствах се сама, не знаех към кого да се обърна, а сякаш положението ставаше все по-безнадеждно. Ще спомена в хронология какво преживяхме със съпруга ми:
През лятото на 1999г. осъзнахме, че много искаме да имаме дете, чийто смях да изпълва пълната с любовта ни къща, но празна откъм детски глъч. Аз бях на 24г. /здрава, завърнала се в родния си град след завършено образование, назначена на добра работа, с любимия мъж до себе си/, а той – на 29години. За пръв път животът ми се срина на 7 януари 2001г. – краят на първата ми бременност, за нещастие се оказа извънматочна. При ПРМ на 22.11.2000, поредица от гинекологични прегледи в периода 20.12.00-5.01.01г, уви – животоспасяваща спешна лапаротомия след обилен кръвоизлив в лявата маточна тръба, последната се отстрани. В следващите месеци продължихме с приемане на антибиотици за лечение на хламидиева инфекция. През август 2001г. направих цветна снимка с резултат проходима дясна маточна тръба, изпълни се с контрастно вещество. Уж. Да, но не би. На 30.10.2001г. бе ПРМ, последва няколко дневно закъснение на месечния ми цикъл. Вторият срив в живота ми бе на 4 декември – отново извънматочна бременност в единствената ми тръба. Лошото бе, че при тази операция освен тръбата, е отстранена и част от яйчника. За щастие обаче, при последващите ми опити INV това не даде особен резултат. Мъката ни бе огромна. Не мога да я опиша с думи… Бях съсипана. Трудно преживях истината, че не мога да забременя спонтанно. Та нали от тази любов, която изпитвах, трябваше да се роди нашето дете?!
2001 година бе най-черната година за нас! Какво ли ни предстоеше през следващата? Със смесени чувства си спомням за първия ни опит ин-витро – недотам осведомени, още по-малко информирани за успеваемостта, заредени с положителен заряд… като удавници за сламка. Септември и октомври 2002 година- АГ ”Варна” – стимулация, пункция, ЕТ минаха като по учебник, пет прекрасни ембриона, трансферирахме два. Отрицателен тест.
Това бе и преломният момент за мен. Никога няма да забравя думите на родителите на съпруга ми: ”Нашият ген не е най-добрия може би. Осиновете, ние ви подкрепяме.”
Но аз, като „един виден Телец” си реших, че ще си имаме свое дете, а след това ще даря обич и топлина на още едно, което бих обичала като свое родно. Моят съпруг е мечтал от дете за голямо семейство, родителите му също, но години наред те са се борили и правили всичко необходимо и по силите си, както и по силите на медицината по онова време, но без положителен резултат. Аз му го дължах. Неговите думи бяха „Аз обичам една жена. Каквото и да се случва, ние ще сме заедно.” Това ми вдъхваше вярата, от която се нуждаех. И бе достатъчно.
През януари 2003г. настъпи промяна в живота ни – съпругът ми се върна към мечтаната професия и към образованието си – „обикаляше света по морета и океани”, както аз обичам да се шегувам. Липсваше ми много. Предвид и дългите отсъствия от къщи /9месеца, 7, 5/, временно прекратихме опитите си, но не пропусках регулярните прегледи.
В края на 2007година решихме да продължим – от там, откъдето бяхме спрели – АГ ”Варна”. При първоначалния преглед, Д-р Козовски отсече ”7-сантиметрова киста в левия яйчник, предлагам оперативна намеса.” Предписа ми медикаменти, които вземах два месеца.
В същото време успях да си запиша час при Д-р Любомир Бойчев, Тутракан. Само докато пиша това, настръхвам и се изпълвам с дълбока признателност към този лекар. Разполагайки с добра апаратура, високо ерудиран и вдъхващ доверие професионалист, ме наблюдаваше също още два месеца. Нямаше никакво движение /нито нарастване, нито намаляване/ на това „нещо”, наречено киста. В един момент бях много стресната, защото Д-р Бойчев при един от първите прегледи се притесни, всъщност мен притесни, че това е някаква органична структура, тъкан, което можеше да значи и друго… най-лошото. Туморните маркери отхвърлиха хипотетично последното. На 8 май 2008г. ми бе направена лапароскопия, разбира се от Д-р Бойчев. Предният ден постъпих в болницата за изследвания, Д-р Бойчев ме предупреди, че тръгваме с лапароскопия, но предвид двете коремни операции и предполагаемите сраствания, не е изключено да се продължи с „рязане”. При визитацията ден преди лапорото, го изнудих /разбира се, че в кръга на шегата/ от позицията на „негова пациентка, имаща симпатиите му”/т.е. разбирахме се с половин дума въпрос-отговор/, да се режем, но в краен случай. Три часа и двадесет минути … Една от сестрите каза, че такава работа на лекаря ми трябва да бъде представена на семинар на тема лапароскопия. Изключително трудна манипулация, огромни сраствания към предна коремна стена, т.нар.киста се оказа 9 см кухина, пълна с гной, кръв и съсиреци.
Така ремонтирана и заредена, исках по-скоро да пристъпя към следващия си опит. Чрез администрацията в Клиниката на Д-р Бойчев, си записах час за 30 юни 2008г. при Д-р Стаменов. Ще спомена, че след вземането си на епикризата от лапароскопията, направих всички необходими първоначални изследвания за „Надежда”. Д-р Стаменов ги разгледа и не хареса стойността на ТСХ- 3.02. Направих консултация с Д-р Наков, започнах прием на Л-Тироксин 0.25. През октомври 2008г. започна и завърши втория ми опит, уви, отново неуспешно.
Месеци по-рано бях открила „Зачатие”. Късно, но не толкова. Беше пролет. Вярвах, че всичко хубаво в моя живот се случва през пролетта. Тогава и срещнах Вас. Четях, четях… с часове. Познавайки част от историите на пишещите момичета, разпознавах и себе си. Знаех, че не съм сама. Вече четири години си имам свой ритуал преди сън – не мога да пропусна да отворя сайта на „Зачатие”. Радвам се и страдам заедно с Вас, момичета. За мен „Зачатие” сте всички Вие – реалните хора със своите истински вълнения, трепети, болка и успех.
Отново бе пролет! На 26.04.2010г. се родиха прекрасните ми деца Камен, Мина и Стоя. Не мога да опиша с думи чувството от раждането – уникално е за мен, неповторимо и вълшебно.
Забременях след трети стимулиран опит през септември 2009г. при Д-р Стаменов и Д-р Персенска. Пред мен не стоеше въпросът редукция на ембриони. Бях най-щастливата жена на света, имах най-безпроблемната бременност. Срещнах и се докоснах до Д-р Сигридов, Д-р Дяволов – другите сърцати хора, които бяха част от щастливия ми финал.
Ако имах десетки ръце, бих прегърнала всички Вас и бих дала частица от моята вяра в успеха.
Пролетта ще се усмихне на всички, които не се предават!
Прегръщам ви и обичам.
Цветелина Кънева, Русе
Дванадесет години от живота ми преминаха в очакване… Сякаш времето бе спряло.
Имаше моменти, когато не се виждаше път и светлина, имаше дни, в които се ненавиждах, минаваха годините…
За мен периодът 1999-2008 година бе повече от труден. Чувствах се сама, не знаех към кого да се обърна, а сякаш положението ставаше все по-безнадеждно. Ще спомена в хронология какво преживяхме със съпруга ми:
През лятото на 1999г. осъзнахме, че много искаме да имаме дете, чийто смях да изпълва пълната с любовта ни къща, но празна откъм детски глъч. Аз бях на 24г. /здрава, завърнала се в родния си град след завършено образование, назначена на добра работа, с любимия мъж до себе си/, а той – на 29години. За пръв път животът ми се срина на 7 януари 2001г. – краят на първата ми бременност, за нещастие се оказа извънматочна. При ПРМ на 22.11.2000, поредица от гинекологични прегледи в периода 20.12.00-5.01.01г, уви – животоспасяваща спешна лапаротомия след обилен кръвоизлив в лявата маточна тръба, последната се отстрани. В следващите месеци продължихме с приемане на антибиотици за лечение на хламидиева инфекция. През август 2001г. направих цветна снимка с резултат проходима дясна маточна тръба, изпълни се с контрастно вещество. Уж. Да, но не би. На 30.10.2001г. бе ПРМ, последва няколко дневно закъснение на месечния ми цикъл. Вторият срив в живота ми бе на 4 декември – отново извънматочна бременност в единствената ми тръба. Лошото бе, че при тази операция освен тръбата, е отстранена и част от яйчника. За щастие обаче, при последващите ми опити INV това не даде особен резултат. Мъката ни бе огромна. Не мога да я опиша с думи… Бях съсипана. Трудно преживях истината, че не мога да забременя спонтанно. Та нали от тази любов, която изпитвах, трябваше да се роди нашето дете?!
2001 година бе най-черната година за нас! Какво ли ни предстоеше през следващата? Със смесени чувства си спомням за първия ни опит ин-витро – недотам осведомени, още по-малко информирани за успеваемостта, заредени с положителен заряд… като удавници за сламка. Септември и октомври 2002 година- АГ ”Варна” – стимулация, пункция, ЕТ минаха като по учебник, пет прекрасни ембриона, трансферирахме два. Отрицателен тест.
Това бе и преломният момент за мен. Никога няма да забравя думите на родителите на съпруга ми: ”Нашият ген не е най-добрия може би. Осиновете, ние ви подкрепяме.”
Но аз, като „един виден Телец” си реших, че ще си имаме свое дете, а след това ще даря обич и топлина на още едно, което бих обичала като свое родно. Моят съпруг е мечтал от дете за голямо семейство, родителите му също, но години наред те са се борили и правили всичко необходимо и по силите си, както и по силите на медицината по онова време, но без положителен резултат. Аз му го дължах. Неговите думи бяха „Аз обичам една жена. Каквото и да се случва, ние ще сме заедно.” Това ми вдъхваше вярата, от която се нуждаех. И бе достатъчно.
През януари 2003г. настъпи промяна в живота ни – съпругът ми се върна към мечтаната професия и към образованието си – „обикаляше света по морета и океани”, както аз обичам да се шегувам. Липсваше ми много. Предвид и дългите отсъствия от къщи /9месеца, 7, 5/, временно прекратихме опитите си, но не пропусках регулярните прегледи.
В края на 2007година решихме да продължим – от там, откъдето бяхме спрели – АГ ”Варна”. При първоначалния преглед, Д-р Козовски отсече ”7-сантиметрова киста в левия яйчник, предлагам оперативна намеса.” Предписа ми медикаменти, които вземах два месеца.
В същото време успях да си запиша час при Д-р Любомир Бойчев, Тутракан. Само докато пиша това, настръхвам и се изпълвам с дълбока признателност към този лекар. Разполагайки с добра апаратура, високо ерудиран и вдъхващ доверие професионалист, ме наблюдаваше също още два месеца. Нямаше никакво движение /нито нарастване, нито намаляване/ на това „нещо”, наречено киста. В един момент бях много стресната, защото Д-р Бойчев при един от първите прегледи се притесни, всъщност мен притесни, че това е някаква органична структура, тъкан, което можеше да значи и друго… най-лошото. Туморните маркери отхвърлиха хипотетично последното. На 8 май 2008г. ми бе направена лапароскопия, разбира се от Д-р Бойчев. Предният ден постъпих в болницата за изследвания, Д-р Бойчев ме предупреди, че тръгваме с лапароскопия, но предвид двете коремни операции и предполагаемите сраствания, не е изключено да се продължи с „рязане”. При визитацията ден преди лапорото, го изнудих /разбира се, че в кръга на шегата/ от позицията на „негова пациентка, имаща симпатиите му”/т.е. разбирахме се с половин дума въпрос-отговор/, да се режем, но в краен случай. Три часа и двадесет минути … Една от сестрите каза, че такава работа на лекаря ми трябва да бъде представена на семинар на тема лапароскопия. Изключително трудна манипулация, огромни сраствания към предна коремна стена, т.нар.киста се оказа 9 см кухина, пълна с гной, кръв и съсиреци.
Така ремонтирана и заредена, исках по-скоро да пристъпя към следващия си опит. Чрез администрацията в Клиниката на Д-р Бойчев, си записах час за 30 юни 2008г. при Д-р Стаменов. Ще спомена, че след вземането си на епикризата от лапароскопията, направих всички необходими първоначални изследвания за „Надежда”. Д-р Стаменов ги разгледа и не хареса стойността на ТСХ- 3.02. Направих консултация с Д-р Наков, започнах прием на Л-Тироксин 0.25. През октомври 2008г. започна и завърши втория ми опит, уви, отново неуспешно.
Месеци по-рано бях открила „Зачатие”. Късно, но не толкова. Беше пролет. Вярвах, че всичко хубаво в моя живот се случва през пролетта. Тогава и срещнах Вас. Четях, четях… с часове. Познавайки част от историите на пишещите момичета, разпознавах и себе си. Знаех, че не съм сама. Вече четири години си имам свой ритуал преди сън – не мога да пропусна да отворя сайта на „Зачатие”. Радвам се и страдам заедно с Вас, момичета. За мен „Зачатие” сте всички Вие – реалните хора със своите истински вълнения, трепети, болка и успех.
Отново бе пролет! На 26.04.2010г. се родиха прекрасните ми деца Камен, Мина и Стоя. Не мога да опиша с думи чувството от раждането – уникално е за мен, неповторимо и вълшебно.
Забременях след трети стимулиран опит през септември 2009г. при Д-р Стаменов и Д-р Персенска. Пред мен не стоеше въпросът редукция на ембриони. Бях най-щастливата жена на света, имах най-безпроблемната бременност. Срещнах и се докоснах до Д-р Сигридов, Д-р Дяволов – другите сърцати хора, които бяха част от щастливия ми финал.
Ако имах десетки ръце, бих прегърнала всички Вас и бих дала частица от моята вяра в успеха.
Пролетта ще се усмихне на всички, които не се предават!
Прегръщам ви и обичам.
Цветелина Кънева, Русе