Здравейте,
Дълго се двоумих дали да напиша тази история и не защото е тайна или защото имам притеснения от споделянето й, а защото на фона на останалите е твърде кратка и лишена от драми.
Казвам се Емилия. Навремето мислех, че най-лесното нещо е да родиш дете и най-трудно е да решиш кога си готов за това. Дълго време не бях готова, отлагах, борех се с различни така безсмислени неща като – учене, кариера, създаване на дом. Дълго време търсих и подходящ човек, с когото да заживеем заедно.
Така въртележката се завърта и се събуждаш на 30 плюс.
В един момент осъзнах, че е време да поема в друга посока.
Спряхме всички предпазни средства, времето минаваше, но резултат нямаше. Една приятелка забременя ин витро и ме насочи към нейният лекар – клиника Надежда, д-р Стаменов. Така в далечната 2007г. седнах на столчето в чакалнята на 4-ти етаж и зачаках. Понятие си нямах от изследвания, методи и къде мога да намеря информация за това. Мислех, че ще ми даде две хапчета и след 1-2м. ще имаме бебе. Направихме първите назначени изследвания, цветна снимка, фоликуметрия и всичко беше ок, нямаше никакви отклонения.
Олекна ми. Препоръката беше или да изчакаме още малко или да направим инсеминация.
Реших да чакаме. Аз се върнах обратно на моята си въртележка и се сепнах едва 2009г. Беше минало много време без да усетя и отново нямахме резултат. Върнах се в клиниката, чух думата ЕЦ и стимулиран опит, което нищо не ми говореше. Прибрах се в къщи и отворих форума. Заля ме море от информация, море от истории с щастлив край. Започнах да чета настървено, постепенно това се превърна в мания. Колкото повече знаех толкова повече исках да знам. В края на 2009г. решихме да направим първият опит ин витро. Бях уверена, че ще стане, нали нямаше причина за провал. Тестът беше отрицателен. Когато четеш за болката не я осъзнаваш, когато я изживееш разбираш колко всъщност боли.
Вече съществуваше ФАР, благодаря на всички момичета, които не пожалиха сили и воля това да стане факт. Подадох документи и се качих на другата въртележка – тази на безкрайните изследвания. Постоянно си задавах въпроса „защо”. Направих имунологични изследвания, три биопсии, лечения, а отговор на въпроса нямаше. Диагнозата беше – неизяснен стерилитет.
Есента на 2010г. стартирах втори стимулиран опит по ФАР. Други лекарства, други методи. Отново бях сигурна, че ще имаме успех. Отново отрицателен тест. Знаете момента, в който теста е готов, а не ви казват резултата. Няма да забравя лицето на д-р Стаменов тогава, няма да забравя очите му. На следващата сутрин изтрих сълзите си и отново отидох във ФАР, за да пусна документите за пореден опит.
Направих генетични изследвания, нова цветна снимка и всичко отново беше наред.
Хубавото от този опит, беше че имах замразени ембриони. Реших, че докато чакаме втората заповед от ФАР можем да ги използваме. Така пролетта на 2011г. решихме да направим замразен трансфер на три от тях. Честно казано не залагах много, радвах се на пролетта и си казах, че каквото има да става ще стане.
10-ти април 2011г. трансфер, купих си цветя, радвах се на пролетното слънце. Не чаках, за първи път не чаках и не се ослушвах. На 9-ти ден прокървих и веднага изчетох всичко във Форума за „имплантационно зацапване”. В душата ми се появи надежда, трепет, не смеех дори да го помисля. На 25-ти април Великден направих уринарен тест, втората чертичка не се появи и отново бях огорчена. Изхвърлих теста /сега се смеем, че съм изхвърлила детето в кофата/ и си легнах. Мъжът ми тогава, който е един безкраен оптимист отново го взе – имаше бледа втора линия! Не вярвах на очите си! Носех го в джоба си и го поглеждах през пет минути. Кръвният тест показа високо ЧХГ. Бях бременна!
Бременността ми мина леко въпреки, че постоянно за нещо треперех.
Седмица преди Коледа на бял свят се появи дъщеря ми Елиа.
Благодаря на Бога, че я има.
Благодаря на Зачатие за всичките знания, с които ме дари. Благодаря, че намерих толкова стойностни хора тук и създадох приятелства, които само Зачатие може да създаде. Благодаря, че се научих на упоритост и борбеност.
Момичета, благодаря, че ви има.