Lenny: Здравейте мили момичета, да си призная често идвам във вашия клуб чета ви и всеки път като се замисля да пиша се отказвам. Но този път реших че вие сте страхотни и имате нужда от малко кураж и надежда - винаги има надежда запомнете винаги.
Моята история е като ефтина сапунка но ще си позволя да ви разкажа част от нея защото само позитивното мислене ме е спасявало на моменти. Омъжих се по любов и без да съм бременна / има и такива случаи или поне по мое време имаше/ след около година със мъжа ми решихме че искаме да имаме дете и от първия опит - право в десетката - място не можех да си намеря от радост, но за съжаление радостта ми трая само 16 седмици, не искам да навлизам в подробности но загубих детето си "благодарение" на компетентната и навременна намеса на участъковата ми гинеколожка която не благоволи да ме види на видеозон нито веднъж и на един доктор от МА чието име не желая да споменавам, но ще ви кажа че постъпих там с болки и кървене и три дни никой не можа да ми каже дали детето ми е живо или не докато не получих зверски кръвоизлив и всичко свърши - мисля че няма нужда точно на вас да ви описвам как се чувствах времето беше сряло и нищо не съществуваше за мен добре че имам най-прекрасния съпруг до себе си иначе може би щях да свърша в психиатрията.
Както и да е успях някак си да се стегна и след около 10 месеца решихме отново да се пробваме - забременях пак без проблем - радостта ми беше двойна като разбрах че ще имам близнаци, но не би...... този път нещата бяха толкова кошмарни че дори сега ме побиват тръпки загубих бебетата в края на 5 месец.......Може би тогава осъзнах че няма по-голяма мъка от това да желаеш дете и да не можеш да го имаш. След 6 месеца започна ходенето ми по мъките всички опити да забременея завършваха катастрофално обикалях всеки лекар който ми препоръчаше някоя моя позната или приятелка, тук е мястото да спомена че пробвах билки, даже ходих и при една врачка / аз която до тогава не си бях и помисляла за такова нещо/. В един момент прекарвах повече време по лекарските кабинети отколкото в леглото с мъжа ми, желаната бременност не изваше и не идваше. Всеки месец деня в който ми идваше менструацията се превръщаше за мен в един малък край на света, изнервих се станах затворена и мрачна, чудех се как да избегна нетактичните запитвания на близки и познати. Нивото на пролактина ми беше с космически измерения пиех хапчета с шепи, хормони, антибиотици и пак хормони и пак антибиотици. Направих си лапароскопия / тогава бяхме в чужбина и тук все още метода не беше много разпространен/, цветни снимки за проходимост на тръбите - всичко беше в ред, но бебо не идваше и не идваше.....
Един ден моя позната / и до днес я благославям / ми заяви, че не може повече да гледа как се мъча и ще ме заведе при нейния доктор - бил страхотен, казах си един повече или по-малко дай да пробвам. Добре че не се поддадох на песимизма обзел ме тогава - ЧОВЕКА ме прие прегледа ме и ми каза че според него проблемите са решими и няма никаква причина за тревога, вече бях претръпнала и реших че ще се пробвам, макар че изобщо не разчитах на успех. Лечението на което ме подложи моя доктор беше повече от елементарно - никакви скъпи и прескъпи лекарства, хормони и какво ли не още/ малко преди това поредният специалист ми беше заявил че единственото разрешение за нашия случай било инвитрото!!!!!/. След 6 месеца бях здрава и доктора каза че сега може да се пробваме пак. Изненадата ми беше огромна когат само след два месеца забременях - не искам да си спомням колко съм треперила / от деня в който разбрах че съм бременна до деня в който не родих не можах да се зарадвам, не посмях да си мечтая нито за пола на бебето нито за цвета на очичките му, нито нищо всеки ден се събуждах с една единствена мисъл - да мине и днес и да дойде утре, да вляза поне в седмия месец и т.н./ Деня в който родих големия си син беше най-великия ден в живота ми - прегръщах малката вряскаща топка и не вярвах на очите си това беше моя син плът от плътта ми, част от мен и от мъжа ми - велико нещо. Толкова бях треперила като бременна, че първите няколко месеца не можех да се зарадвам както трябва на бебето, живеех като в сън, струваше ми се нереално че това се случва на мен. Виж с малкия ми син изживях радостта от една лека и прекрасна бременност, вече не се страхувах от раждането/ знаех какво ме чака / и смея да твърдя че от първия му час съм била за него майка с главно М / в това отношение струва ми се родителите винаги са длъжници на първородните си деца с много малки изключения/.
Та така мили ми момичета надявам се че не съм ви отекчила с моите писания, позволих си да ви разкажа накратко моята история само и само за да ви кажа едно - НИКОГА, ама НИКОГА не губете кураж. Все някога и на вашата улица ще изгрее едно мъничко слънчице което ще ви сгрява с лъчите на усмивката си и ще ви топли с прегръдката на малките си топли ръчички - вярвайте в това. Всички вие сте прекрасни момичета и щастието рано или късно ще ви споходи защото то никога не пропуска добрите хора - подкрепяйте се помагайте си и съм сигурна че и за вас ще дойде великия ден на майчинството. Ако някой смята че бих могла да му помогна нека ми пусне една бележка ще направя всичко възможно, пишете ми дори само ако искате някой да ви вдъхне малко кураж, или да поплачете на нечие рамо. Стискам ви палци - сигурна съм че ще се справите защото сте страхотни!!!!