Здравейте мили и изстрадали момичета! Поради голямата ми натовареност не ми остава време да пиша, а и мразя да се изразявам в писмена форма, но четейки постингите в този клуб реших, че съм длъжна да ви вдъхна кураж, представяйки ви “моята борба” по пътя към жадуваното ми цели 8 години бебче. Съжалявам само, че този клуб не съществуваше, когато аз имах нужда от информация и подкрепа. Неговото създаване съвпада с началото на моята най-щастлива бременност.
И така по същество моята история. Няколко месеца след като се оженихме с моя мъж по любов решихме да си направим бебче. Чудех се дали ще забременeя, защото доста от моите приятелки имаха такъв проблем и ми казваха да не очаквам незабавен резултат. Аз нямах никакви особени притеснения , тъй като до този момент не бях имала никакви гинекологични проблеми, а и не бързах - бях само на 24. Забременях веднага. След няколко седмици обаче прокървих и веднага постъпих в болницата в Плевен / там бях на гости /. Прегледаха ме на УЗ – имаше един плоден сак със съмнения за “кухо яйце” и съмнения за “двурога /двойна/ матка”. По това време видеозоните не бяха модерни като сега. Пиеше се по 2 л. вода преди преглед и не можеше с категоричност да се постави диагноза. След няколко дни прокървих обилно, започнаха да изпадат съсиреци и лекарите прекъснаха бременността ми, тъй като явно нямаше шанс да бъде задържана.
Диагноза: Кухо яйце.
Приех го тежко, но си казвах, че това е просто мал шанс. Същевременно реших да изясня въпроса със съмненията за т.нар. ”двурога матка”.
Последваха прегледи в Майчин дом – София. Предложиха ми “цветна снимка”. Приех. Самата манипулация ми беше извършена изключително грубо и непрофесионално. Виех от болка. Резултатът - потвърди се диагнозата “двурога матка” и абсолютна непроходимост на двете тръби. Направо трагедия.
Това обаче не беше всичко. В резултат на грубо вкарване на контрастно вещество получих кървене, което продължи 40 дни и едвам беше овладяно. След това се установи инфекция и възпалителен процес на едната тръба. Започнах лечение. Направих няколко курса физиотерапия, последвано от 3 хидротубации. Впоследствие след консултации ми предложиха да направя диагностична лапароскопия с цел да се изясни дали става дума за две отделни маточни тела или за едно с преграда само отвътре и дали тръбите не са се изпълнили с контрастно вещество при цветната снимка в следствие на някакъв спазъм.
Лапароскопията показа проходимостта на едната тръба и частично задържане при другата. Матката се оказа една с преграда само вътре. Заключението беше, че може да се износи бременност и не се налага оперативна корекция.
След този обнадеждаващ резултат отдъхнах и започнах отново да кроя планове за бъдещето. Мина известно време, аз се възстанових физически и психически и решихме да опитаме отново. На втория месец вече бях отново бременна. Почувствах облекчение. Все още можех да забременявам. Не бяха ме осакатили при манипулациите. Веднага отидох на преглед. И двамата лекари, при които ходех казаха, че всичко е ОК. Само трябваше далежа и без излишни натоварвания. Аз и кой знае какава работа нямах, та така че спазвах почти пълен покой. Още на 4-тата седмица обаче започнах да кървя по малко. Казаха ми, че е било нормално, тъй като в рога, в който няма бременност се отделя лигавицата /т. е. изчиства се/. До 10-тата седмица всичко беше ОК, но . . . .една вечер започнах да кървя по-силно. Отидох в Майчин Дом –оказа се, че част от плода е изхвърлен във влагалището. Аборта е в ход. Кюретираха ме отново. Заключението на дежурната лекарка беше - с тази матка не можеш да износиш дете. Единственият ти вариант е осиновяване. Получих направление за консултация в социално-правен кабинет. Почувствах се като в сатурнова дупка от която няма изход. В следващите месеци направих отново консултации , този път с плеяда известни гинеколози-Всички отново бяха категорични. Бебе ще може да се износи. Всяка бременност развива матката и осигурява по- благоприятни условия за износване на следващата. Перспективата беше след определено количество аборти /незнайно колко/ матката да се доразвие и да мога да износя дете, ако междувременно не са ме повредили и не съм рухнала психически. Попитах – а не може ли да бъде оперирана матката ми и бъде премахната преградата ? Отговорът беше -т акива операции не се правят, защото след това шансът за забременяване е почти 0-лев.
И така: не ми оставаше нищо друго освен да продължа да забременявам докато мога. Междувременно, за да издържам психически започнах съботно-неделни курсове по английски език само и само да не мисля за проблемите си, защото щях да се побъркам. Ходех и на работа, та така че бях заета през цялата седмица . Но въпреки това не можех да се примиря с положението. Съпругът ми ме подкрепяше изцяло/той е непоправим оптимист/ и може би това беше единственото, което ми даваше сили да продължа борбата.
2000г. – аз отново планрам бременност. Всичко беше нормално. Имах овулация. Но в момента , в който започнахме да пробваме /вследствие на психическото натоварване / овулацията ми спря за цели 5 месеца. Е, на 6-тия забременях. Отново надежда, че този път нещата може да се подредят по-добре. Отидох на лекар. Диагнозата-има плод , но сърдечната му дейност е спряла и развитието му не отговаря на срока на бременността. Колкото по-бързо се кюретира, толкова по-добре. Аз-отново смазана. Психиката ми отново е подложена на изпитание. Отново мал шанс. Отново проклятието аборт. Изпаднах в депресия. Започнах да получавам сърцебиене. Умишлено се самоизолирах от всички. Беше ми омръзнало околните да цъкат със зъби и да ме съжаляват.Отново си дадох малко почивка със забременяването. Този път обаче много по-трудно намерих сили да се изправя и продължа напред. Времето минаваше, а резултатът при мен все още беше 0:3.
2001 г. С мъжа ми отново решаваме да опитаме. Този път 8 месеца без резултат. Просто овулацията ми спира в момента , в който спрем да се пазим.Диагноза:На психическа основа. Организмът ми не желае повече да страда, а душата ми да плаче. Както и да е . На 9-тия месец аз съм отново бременна. Отново започвам да кървя. Отново единия ми рог, в който няма бременност се чисти. Отново лежане. Отново но-шпа , отново прегнил. Всичко до болка познато. Чакам да минат първите 3 месеца , да се образува плацентата и де е минал критичния период. Е, минаха. Аз се поуспокоих. Да, ама не. Налага се да ми се направи серклаж. Съгласявам се естествено. След една седмица обаче кървенето ми вместо да спре се усилва. Една нощ се събуждам от това, че буквално от мене шурти кръв. Събуждам недоволна от живота акушерка, която казва , че щом не е пълен легана под магарето значи нищо не е. Дежурният лекар ме преглежда и от мене изпада огромен съсирек., но той казва че няма страшно-лежа и ми инжектират но-шпа. Идват празнизници. Аз отново кървя като за световно. 1-вия ден след 7-дневни празници преглед на видеозон - мъртъв плод от около седмица. Междувременно организма ми е започнал да се натравя. Сваляне на серклажа и включване на система с цел изхвърляне на плода/аборт в края на 4-тия месец/. Слез 3 часа , отивайки до тоалетната от мен изпада самия плод в дланта ми. Часът е 1310 , а лекуващият ми лекар си е заминал. Дежурните идват чак след 14 часа.Аз лежа на магарето с щипка на пъпната връв и лекарите от патологична бременност се карат и никой не иска да ми махне плацентата и да ме кюретира, тъй като първо е много опасно и плацентата е срастнала и второ – изключително трудно се кюретира двурога матка. По-глупаво никога не съм се чувствала. Накрая се обадиха на зав.отделението да нареди кой да ме кюретира. Една от лекарките ругаейки слага престилката и започва. По едно време се събуждам и съм още на магарето. След това ми обясняват, че кюретажа е продължил по-дълго от очакваното и затова съм взела да излизам от упойка още в манипулационната. Но това е само първата лъжичка от информацията. След това ми обясняват, че всъщност плацентата е била срастнала изцяло, започнала е да се разлага и се е наложило да я махат парче по парче. Плодът и плацентата са били вмирисани и в степен на разлагане. Иначе плодът – нормален и без видими дефекти. Между другото аз преди упойката от любопитство го разгледах. Беше момченце. А аз толкова много исках момче. . . Започнаха да ми вливат венозно силни антибиотици, защото бил тръгнал възпалителен процес и натравяне на организма. Замалко да ме изпуснат. С две думи: пълно мазало и то при условие, че съм в болница под наблюдение и до момента съм дала достатъчно количество пари на лекуващата си лекарка.
С мъжа ми ридаехме в болницата от отчаяние. Надеждата отново беше изтръгната. Този аборт приех най-тежко. Слава Богу антибиотиците свършиха работота си и последствия нямаше. Но аз вече не бях същата. Изпаднах отново в депресия. Започнах да слабея. Нямах желание за нищо. Започнах да се самоунищожавам. Чувствах тялото си като отрова, която убива децата си. Нещата, които ми помогнаха да преодолея болката бяха отново мъжът ми /непоправимия оптимист/, работата и курсовете по английски език. Реших и да запиша магистратура по финанси. Отново бях претоварена от работа и учене. Отново проведох консултации със светила в АГ.Мненията този път се разделиха на две. Първите казваха, че са правени операции за отстраняване на преградата на матката -т .нар. метропластика , но операцията била много кървава, тежка и вероятността за бременност след това бил почти 0-лев. Втората група/всъщност 3-ма лекари/ казваха , че е необходима операция. Информация колко е вероятността за успех , тежестта и др. почти нямах, а и никой от лекарине не ми даваша. . Мъжът ми, родители и близки от които поисках съвет ми отказаха, защото нямали информация и ме оставиха да решавам сама. Повярвайте ми – това беше най-трудното решение в живата ми, а аз до момента бях вземала толкова трудни решения, от които зависи бъдещето на доста хора.
И реших: Ще се оперирам. Нямям какво да губя. Мога само да спечеля.
И така на 19.01.2001г. ми направиха метропластика. Успешна. Ще съм благодарна до гроб на лекаря със златни ръце. Той ми каза, че слез 3 месеца мога отново да пробвам да забременея. Но аз подскочих. Не смеех толкова рано.
Не исках повече разочарования. И изчаках. Отидохме м.септември с мъжа ми в Турция на море. Бях много изнервена преди това. Но , . . там се успокоих. Слънце , море , романтика, секс – и ето. . . аз съм за 5-ти път бременна. Най-щастливата ми бременност.
Никога не съм била по-щастлива.
Резултата: Моята майска роза, родена на 15.05.2003г. Най-големия ми подарък в живота, най-голямото ми съкровище, най-голямата ми надежда.
Силно се надявам да не съм ви досадила с моя тъй дълъг разказ за моите неволи, разочарования , за “МОЯТА БОРБА”. Целта ми е единствено да дам кураж на всички в този клуб да се борят, както аз се борих през последните осем години. Повярвайте ми струваше си. Сега съм най-щастливия човек на света – имам прекрасно семейство, любвеобилна дъщеричка, работа която ме довлетворява. Раждането ми даде крила и сили да чертая планове за собствен бизнес и . . . . за още едно дете.
Това което бих искала да кажа на всички момичета в този клуб е: не се оставяйте да ви завладяват трайно черни мисли, не губете кураж, намирайте се занимания и работа с която да е ангажирано съзнанието ви, за да не изпадате в отчаяние и самоизолация, не мислете за миналото, а гледайте само напред и Бог да е с вас!
От все сърце желая на всички ви бърз и еднопосочен трансфер към съседния клуб “Бъдещи майки” и много сладурски бебчета. Изтрийте сълзите от очите си и гледайте само напред. Не е важно колко битки ще загубиш, важното е войната да е спечелена. И както казват Иван и Андрей от Сблъсък “Няма невъзможни неща!”
Ако има Господ смятам, че трябва да даде на всички, които искат деца поне по едно. И отново хиляди извинения за дългия постинг, но просто не мога да разкажа в осем реда моята борба през последните осем години.
Успех на всички !