Проблемът е стар, колкото е стар светът. Винаги е имало – и уви ще има майки, които оставят децата си притиснати от ред обстоятелства: безпаричие, криворазбран морал или незрялост. Винаги е имало – и дано винаги има други хора, които с готовност, любов и голяма радост отглеждат една голяма част от тези деца, давайки им всичко, от което се нуждаят.
На пръв поглед дори съществува някаква логика и баланс – като че ли Господ взима от едните за да даде на другите. За съжаление нищо не е толкова просто, колкото ни се иска да бъде. Не става дума за юридическите проблеми, които забавят осиновяването и често пъти децата междувременно израстват, нито от икономическата страна на въпроса, която е важна спънка за много от желаещите да осиновяват, нито за ценностната система на майките, изоставили децата си.
Трябва ли децата да знаят, че са осиновени или не?
Крие ли опасности разбулването на тайната?
Рискуват ли родителите да изгубят децата си?
Кога настъпва най-подходящият момент да им бъде съобщено?
Еднозначен отговор на тези въпроси няма.
Вероятно страховете на осиновителите са основателни и необясними за останалите. Вероятно реакциите на децата, научили истината, също са най-разнообразни – от бягството от дома до благоговеенето пред родителите. Животът е пълен с примери и каквито и полезни съвети да дават хората, психолозите, педагозите и всички останали специалисти, истината е , че всеки сам трябва да прецени детето си, ситуацията и възможните рискове. Няма готови рецепти. Изводът, който се налага от само себе си е един – децата винаги разбират. Обикновено, ако това стане вън от семейството, истината ги шокира по безпощаден и тежък начин.
Трябва да се прецени кой риск носи след себе си по-малко последици.
Ти си нашето котенце
Всяко дете на даден етап от живота си пита:“Ваше дете ли съм или ме осиновихте?” Въпросът обикновено се провокира от честите случаи на конфликти и нарушена комуникация между родителите и децата през тийнейджърската възраст и дори често се подхвърля на майтап. Когато няма тайни в отношенията между родителите и децата често не се обръща внимание на тези "оригиналности" и бързо се забравя за случая. Ако обаче детето е осиновено, следват драматични изживявания за цялото семейство. Но вместо да се измъчвате, да пазите тайни и да треперите кой кога ще се набърка с “откровенията” си в живота на детето Ви, стотици пъти по-лесно и по-честно е Вие сами да му кажете.
На 5-6 годишна възраст децата лесно разбират, приемат и “прощават”. Примерът с котенцето много помага. “Виж нашето котенце! То не живее с майката, която го е родила, а живее с нас и с теб. Ти се грижиш за него, галиш го, прегръщаш го, обичаш го и се чувствате прекрасно. Ти си котенцето на мама и татко. Ние те обичаме и сме щастливи заедно! ...”
Ти си най-щастливото момче защото имаш две майки.
“Сине ти вече си голям. Ти трябва да бъдеш най-щастливото дете, защото друг като теб няма. Имаш две майки. Татко и майка дето са те родили, и татко и майка, дето те отглеждат.”
Ние те избрахме
Dino (клуб “Бъдещи майки” и клуб "Проблемно забременяване" към dir.bg)
“Ако ми разрешите да посъветвам - бих посъветвала тези, на които им предстои да проведат това разговорче: Поднесете нещата така, че да дадете крила на детето си. Не да го смачкате със съобщението. Кажете му, че то е най-важното нещо във вашия живот, че вие го обичате ужасно много, че то е по-значимо, защото е избрано от вас или, че то самото ви е избрало. Дори можете да му кажете, че е в по-благоприятно отношение от децата родени и отглеждани от биологичната си майка, защото е имало право на избор. А другото дете няма право на такъв избор. В никакъв случай не искам да засегна нормално родените и отглеждани деца. Самата аз съм такова дете. Просто искам да ви кажа - дайте малко начален старт на детето си, за да може да се вмести в ситуацията и изгради собствени представи за живота. А то ще ги изгради, не се съмнявайте в това... “
”Но вижте, това е едно доста травмиращо състояние и за детето и за майката. Колкото по-рано разбере, толкова по-правилно ще изгради и обяснение за повечето неща и самозащита към нагли подмятания. Защото не трябва да се заблуждаваме. Винаги ще се намери някой доброжелател. Не сме достатъчно порасли като нация или като съзнание. И когато се намери някой и се опита да го засегне, отговора ще е на място и реакцията ще е на място и засегнатия няма да е вашето дете...”
“Говорила съм и с психолози и с педагози за това кога е най-подходящо да се поднесе истината на едно дете. Съвета е бил - докато дойде време да тръне на училище трябва дасе намери начин за обяснение. Момента е различен за различните деца. Моите научиха на 4 и на 2 годинки. Не съжалявам за нищо. Дори вече не ме е яд на тази госпожа, която изплю камъчето и не успя да си сдържи езика зад зъбите. “
“... Сега ще споделя и личния си опит в това отношение. Голямият син току що беше навършил четири години и в детската градина се намери жена, да му каже, че не е роден от майка си. Една вечер преди да си легне той зададе директния въпрос: "Вие от къде сте ме взели?" Шокирах се и за секунди замълчах, толкова неочакван беше за мен въпроса му. Тогава моят баща- дядото на детето, реагира веднага и отговори: "Ами от една детска градина." Моментално последва втори въпрос: "И брат ми ли сте взели от детска градина?" Веднага се включих и отговорих: "Да, и него сме взели от детска градина". Въпросите спряха за няколко месеца. След това отново на няколко пъти сме коментирали "От коя детска градина?"; "Колко съм бил голям?"; "Защо не си ни родила ти?" и ред други от този сорт. Но винаги, винаги сме отговаряли много кратко, ясно и точно и то само истината. Това е правилния начин. Единият от тях научи за нея едва на 4 години, другият на две и сега мога да кажа, че съм спокойна. Доказателството е в самите деца. Те не се притесняват да коментират това с приятелите си, със съучениците си, с децата от улицата. За тях е нормално детето да не е родено от майка си, а само да се отглежда от нея и от бащата.
И когато една вечер, на масата заявиха по повод един филм: "Мамо, искаме и в следващия ни живот, пак вие с татко да ни вземете за ваши деца", аз станах от масата и излязох от стаята, за да не видят сълзите ми. Тогава ми се стори, че това е най-голямата награда получавана от мен този живот.... ”
"Малкият ми син е в първи клас. Вероятно са имали разговор за семейството. Но аз дори не съм разбрала. И както го водя всяка сутрин на училище, майка на негово приятелче ме заприказва и пожела малко да си поговорим. Естествено пихме едно кафе и си поговорихме. А темата беше следната: Оказа се, че тя също е с осиновено детенце. И нейната дъщеря, прибирайки се в къщи споделя с нея, страшно впечатлена от случката. Та изстъпанил се моя малкия, и пред целия клас заявил: "Аз много обичам моите родители, въпреки, че те не са ми истинските. ...." След това имало ли е коментар не знам, но тази майка веднага е използувала ситуацията и е поговорила с дъщеря си.
Сега двете деца са приятели и вероятно има защо - свързват ги доста неща. "