Публикувано на: 05.02.2013г.
Мина година и полвина опити и реши да отида на лекар. Още по голямо разочарование.
Господина седна да ми чете лекции колко съм малка за дете. Какво по дяволите го интересуваше. Не за това му платих 20 лв. Размрънка се за киста, даде хапове ей тъй и ме изпрати до вратата. Аз така и не купих хаповете. За добро или лошо бях казала, че противозачатъчни няма да пия. Сега си мисля, добре че съм била такъв упорит инат. Дойде лятото и заминахме на море. Беше ми писнало от всичко и някък си бях забила някъде болката и като че ли малко бях започнала да се радвам на живота. След морето ми закъсня около седмица. Върнахме се в София и взех набързо теста. Беше полужителен. Еуфиория и радост. Щастие. Исках да кажа на мъжа си, но някък си си знаех, че е прекалено хубаво за да е истина. Познах. Два часа след теста прокървих и всичко свърши. Сринах се и ревях и ревях, докато глас не ми остана. На мъжа си не казах. За него това беше поредния месец, а за мен деня който никога няма да забравя.
След това следваше Желязков и седем месечно пиене на билки. Резултата беше порция от отрицателни тестове. След това попаднах на Зачатие. Оле колко жалки опити съм правила. Оле колко хора имат същия проблем. Не можех да повярвам. Четях ли четях.
В този момент моя позната ме изпрати при Янакиева. Не беше от добрите лекари, но беше нещо. Изследванията бяха наред. Цветната снимка също. Аз бях по спокойна. Вече правех нещо смислено. Момичетата ме подкрепяха и аз ги обикнах като свой сестри. Минаха 3 години и се решихме с мъжа ми на инсеминация. Говорихме с докторката да е без стимулация, с един фоликул. Знаех, че шанса е нищожен и някък си бях отписала опита. На 10-тия ден от инсеминацията се разболях. 39,6 температура и зверска кашлица. Вече бях сигурна, че няма да е този месец. Събудих се с кървящ нос и нямах никъкви сили вече. Изпих един течен аналгин защото щях да изгоря от високата температура. В 5 сутринта преди да изпия първото хапче антибиотик си направих теста. Някак си не виждах втората черта. Събудих мъжа ми. Поплакахме дружно. Следваше огромния страх. Бях с контракции през цялата бременност. И най-накрая на 12.12.2006 г се роди моята принцеса. Най-скъпото нещо в живота ми.
Време е и аз да напиша своята история. С нея искам да вдъхна малко кураж и надежда на все още борещите се момичета. Искам да знаят, че колкото и безнадежден да е момента и колкото и да е трудно да направиш следващата крачка, изход има и понякога трябва съвсем още малко усилие за да стигнеш до края. Ние със съпруга ми искахме много дете още когато бях ученичка. Той е 7 години по голям от мен. Търпеливо изчакахме да завърша и да вляза в университета. И започнахме опитите. Аз като всяка девойка си мислех, че видиш ли , трябва от първия път да стане. Първия месец го взех на шега. Втория вече зароних сълзи , а третия неуспешен месец ме срути здраво на земята. Някак си, като че ли усещах, че тук ще е моята голяма трагедия и вътрешно знаех, че много ще боли. Страха, че може и никога да не стана майка ме беше сковал.
В този момент се появи друг проблем. Една катастрофа. Вече бях смазана и физически. За психическото си състояние няма нужда да споменавам. Преместихме се с мъжа ми и то отделно от родителите му. Уви майка му и баща му всеки ден идваха и идваха. Вечер ни гостуваше брат му и често оставаше и да спи в къщи. А аз така исках малко спокойствие, далеч от всички, само аз и мъжа ми да се прегърнем и да плачем, докато поне малко душата ми се усокой. Уви и спокойствие нямахме. Започнах да мисля за друга държава, само и само да избягам от всичко. Не получихме виза за Канада и спестяванията ни отидоха по дяволите , заедно с неуспешния опит да избягам от всичко. Когато с надежда за помощ разкажех на някой за патилата си, отговора беше спокойствие и само спокойствие и когато не мислиш ще стане. Това ме докарваше до още по голяма тиха лудост.
Мина година и полвина опити и реши да отида на лекар. Още по голямо разочарование.
Господина седна да ми чете лекции колко съм малка за дете. Какво по дяволите го интересуваше. Не за това му платих 20 лв. Размрънка се за киста, даде хапове ей тъй и ме изпрати до вратата. Аз така и не купих хаповете. За добро или лошо бях казала, че противозачатъчни няма да пия. Сега си мисля, добре че съм била такъв упорит инат. Дойде лятото и заминахме на море. Беше ми писнало от всичко и някък си бях забила някъде болката и като че ли малко бях започнала да се радвам на живота. След морето ми закъсня около седмица. Върнахме се в София и взех набързо теста. Беше полужителен. Еуфиория и радост. Щастие. Исках да кажа на мъжа си, но някък си си знаех, че е прекалено хубаво за да е истина. Познах. Два часа след теста прокървих и всичко свърши. Сринах се и ревях и ревях, докато глас не ми остана. На мъжа си не казах. За него това беше поредния месец, а за мен деня който никога няма да забравя.
След това следваше Желязков и седем месечно пиене на билки. Резултата беше порция от отрицателни тестове. След това попаднах на Зачатие. Оле колко жалки опити съм правила. Оле колко хора имат същия проблем. Не можех да повярвам. Четях ли четях.
В този момент моя позната ме изпрати при Янакиева. Не беше от добрите лекари, но беше нещо. Изследванията бяха наред. Цветната снимка също. Аз бях по спокойна. Вече правех нещо смислено. Момичетата ме подкрепяха и аз ги обикнах като свой сестри. Минаха 3 години и се решихме с мъжа ми на инсеминация. Говорихме с докторката да е без стимулация, с един фоликул. Знаех, че шанса е нищожен и някък си бях отписала опита. На 10-тия ден от инсеминацията се разболях. 39,6 температура и зверска кашлица. Вече бях сигурна, че няма да е този месец. Събудих се с кървящ нос и нямах никъкви сили вече. Изпих един течен аналгин защото щях да изгоря от високата температура. В 5 сутринта преди да изпия първото хапче антибиотик си направих теста. Някак си не виждах втората черта. Събудих мъжа ми. Поплакахме дружно. Следваше огромния страх. Бях с контракции през цялата бременност. И най-накрая на 12.12.2006 г се роди моята принцеса. Най-скъпото нещо в живота ми.
Благодаря на всички, които бяха до мен през цялото време. Благодаря на хората основали сайта и за ежедневните им грижи и отделено време за нас. Благодаря и на момичетата които непрекъснато бяха до мен и ми даваха сила. Благодаря и на екипа на доктор Янакиева. Без вас сега нямаше да е до мен дъщеря ми. Целувам ви.
Публикувана 2007 г.