Публикувано на: 05.02.2013г.
В края на юни 2004, моят приятел, сега съпруг, усетил някакво подуване в десния тестис. Преди това все се оплакваше, че го боли крак, коляно, че изтръпват постоянно. Той е шофьор и не се съмнявахме, че е от това. Веднага се свързах с д-р Панова от МА /вече пенсионер/. Тя ни насочи към уролог /в момента не си спомням името му/. Отидохме в уречения ден, и от първото пипане той отсече, че "това нещо веднага трябва да се оперира и да се махне". Изтръпнахме и двамата. Тръгнахме си и за всеки случай, решихме да се допитаме и до втори лекар. Отидохме в Окръжна болница, но тъй като не успяхме да се срещнем с д-р Чакъров, ни прие един млад лекар - Бранимир Костадинов. Неговото мнение беше същото, както и на останалите от кабинета. "Нещото" трябваше да се маха. Направиха всички предварителни изследвания, ехография - беше голямо 3.5 см. Операцията беше насрочена за 8 юли. Приеха го на 7-ми и аз бях плътно до него. От взетия гефрир се установи, че находката е тератокарцином, т.е. злокачествен тумор. Онкокомисията насрочи дата за химиотерапия в "Царица Йоанна". Така три месеца подред, на деня, ние отивахме и му правеха вливанията. За съпътстващите гадости няма да разказвам... Туморните маркери, скенерите, рентгеновите снимки, ехографията и другите изследвания бяха в норма. Но забраната за започване на опити беше категорична - от 6 месеца до 2 години. Писах на различни лекари от страната и чужбина, уведомявах ги за резултатите от изследванията. В сайт за мъже с такъв проблем ме окуражи историята на един човек, чиято съпруга, 10 месеца след последната химиотерапия, успяла да забременее и да роди живо и здраво момиченце.
Така се изнизаха 10 месеца... Бях си взела тестове за овулация, сестра ми й предстоеше да ражда, връщах се от лекции в Пловдив, където направих и изследвания за себе си. Всичко беше наред. Честно казано, бях се отказала. Казах го и на Тодор. Просто ми дойде в повече всичкото това напрежение.
15 септември. Четвъртък, ден за правене на вестника, в който работя. Върнах се късно през нощта. Сутринта все пак направих тест за ову. Беше положителен. Все пак опитахме. Не таях особени надежди. 30, 31 септември. Никакво желание за правене на любов, просто изтръпвах, като ме доближеше. Казах си на ума, че става нещо с мен.
Е, не издържах. На 2 октомври направих тест и се свлякох на пода. И той беше положителен! Изтичах, и разплакана му казах какво е показал. Усетих, че не се зарадва съвсем... След това направих още пет или шест теста, за всеки случай. После се обадих на Мели и на 9 октомври, при д-р Даскалов, видяхме нашето бебе, което беше цели 3 мм! Едва се прибрахме. Тодор плака от радост почти през целия път и спирахме няколко пъти да се успокои. При д-р Даскалов проследих цялата бременност - всички необходими прегледи и изследвания.
От януари 2006 излязох в болнични. Терминът ми беше на 8 юни. Не мога да кажа, че не ме е било страх. Мислех си през цялото време какво ли ще се случи.
На 31 май отидох в Окръжна за преглед. Оставиха ме с 4 см разкритие. На 1-ви сутринта ме пуснаха на система. Така в 15.20 ч. следобед се роди нашата прекрасна Даниела.
Но... Освен епизиотомията, получих пълно разкъсване /вкл. сфинктера/ втора степен. Един час шевове. На 5 юни ни изписаха, едвам ходех. На следващия ден, при едно от влизанията в банята, видях, че става нещо нередно. Всичките конци бяха увиснали на едната страна! Отидох веднага в нашата болница и лекарят каза, че трябва отново да се шие, понеже всичко е изгнило. Е, зашихме го. Уж. И отново се разкъса.
Така съм вече почти два месеца. Имаха съмнение, че и с дебелото черво е станало нещо. Сега очаквам през септември отново да ме шият. Този път и с хирург.
Явно е имало цена да плащаме, и двамата. Но каквото и да стане оттук нататък, ако трябва отново да изживеем това, аз съм готова. Защото няма по-хубаво нещо в нашия живот от усмивката на малката Дани!
С хиляди благодарности към екипа на "Зачатие", Мели, д-р Даскалов и всички, които бяха и са до нас в този момент!
Дойде време и аз да разкажа нашата история.
Запознахме се през 2002 г. От 2003 започнахме да правим опити, бяхме окрилени от надежда и мечти. Но все не ставаше и не ставаше. Мерех БТ, следях ЦС, но и за миг не ми минаваше през ума, че не в мен може да е причината. Упреквах се, чувствах се виновна... Не можех да се почувствам щастлива, както преди. По този повод открих "Зачатие", на което винаги ще съм благодарна.
Запознахме се през 2002 г. От 2003 започнахме да правим опити, бяхме окрилени от надежда и мечти. Но все не ставаше и не ставаше. Мерех БТ, следях ЦС, но и за миг не ми минаваше през ума, че не в мен може да е причината. Упреквах се, чувствах се виновна... Не можех да се почувствам щастлива, както преди. По този повод открих "Зачатие", на което винаги ще съм благодарна.
В края на юни 2004, моят приятел, сега съпруг, усетил някакво подуване в десния тестис. Преди това все се оплакваше, че го боли крак, коляно, че изтръпват постоянно. Той е шофьор и не се съмнявахме, че е от това. Веднага се свързах с д-р Панова от МА /вече пенсионер/. Тя ни насочи към уролог /в момента не си спомням името му/. Отидохме в уречения ден, и от първото пипане той отсече, че "това нещо веднага трябва да се оперира и да се махне". Изтръпнахме и двамата. Тръгнахме си и за всеки случай, решихме да се допитаме и до втори лекар. Отидохме в Окръжна болница, но тъй като не успяхме да се срещнем с д-р Чакъров, ни прие един млад лекар - Бранимир Костадинов. Неговото мнение беше същото, както и на останалите от кабинета. "Нещото" трябваше да се маха. Направиха всички предварителни изследвания, ехография - беше голямо 3.5 см. Операцията беше насрочена за 8 юли. Приеха го на 7-ми и аз бях плътно до него. От взетия гефрир се установи, че находката е тератокарцином, т.е. злокачествен тумор. Онкокомисията насрочи дата за химиотерапия в "Царица Йоанна". Така три месеца подред, на деня, ние отивахме и му правеха вливанията. За съпътстващите гадости няма да разказвам... Туморните маркери, скенерите, рентгеновите снимки, ехографията и другите изследвания бяха в норма. Но забраната за започване на опити беше категорична - от 6 месеца до 2 години. Писах на различни лекари от страната и чужбина, уведомявах ги за резултатите от изследванията. В сайт за мъже с такъв проблем ме окуражи историята на един човек, чиято съпруга, 10 месеца след последната химиотерапия, успяла да забременее и да роди живо и здраво момиченце.
Така се изнизаха 10 месеца... Бях си взела тестове за овулация, сестра ми й предстоеше да ражда, връщах се от лекции в Пловдив, където направих и изследвания за себе си. Всичко беше наред. Честно казано, бях се отказала. Казах го и на Тодор. Просто ми дойде в повече всичкото това напрежение.
15 септември. Четвъртък, ден за правене на вестника, в който работя. Върнах се късно през нощта. Сутринта все пак направих тест за ову. Беше положителен. Все пак опитахме. Не таях особени надежди. 30, 31 септември. Никакво желание за правене на любов, просто изтръпвах, като ме доближеше. Казах си на ума, че става нещо с мен.
Е, не издържах. На 2 октомври направих тест и се свлякох на пода. И той беше положителен! Изтичах, и разплакана му казах какво е показал. Усетих, че не се зарадва съвсем... След това направих още пет или шест теста, за всеки случай. После се обадих на Мели и на 9 октомври, при д-р Даскалов, видяхме нашето бебе, което беше цели 3 мм! Едва се прибрахме. Тодор плака от радост почти през целия път и спирахме няколко пъти да се успокои. При д-р Даскалов проследих цялата бременност - всички необходими прегледи и изследвания.
От януари 2006 излязох в болнични. Терминът ми беше на 8 юни. Не мога да кажа, че не ме е било страх. Мислех си през цялото време какво ли ще се случи.
На 31 май отидох в Окръжна за преглед. Оставиха ме с 4 см разкритие. На 1-ви сутринта ме пуснаха на система. Така в 15.20 ч. следобед се роди нашата прекрасна Даниела.
Но... Освен епизиотомията, получих пълно разкъсване /вкл. сфинктера/ втора степен. Един час шевове. На 5 юни ни изписаха, едвам ходех. На следващия ден, при едно от влизанията в банята, видях, че става нещо нередно. Всичките конци бяха увиснали на едната страна! Отидох веднага в нашата болница и лекарят каза, че трябва отново да се шие, понеже всичко е изгнило. Е, зашихме го. Уж. И отново се разкъса.
Така съм вече почти два месеца. Имаха съмнение, че и с дебелото черво е станало нещо. Сега очаквам през септември отново да ме шият. Този път и с хирург.
Явно е имало цена да плащаме, и двамата. Но каквото и да стане оттук нататък, ако трябва отново да изживеем това, аз съм готова. Защото няма по-хубаво нещо в нашия живот от усмивката на малката Дани!
С хиляди благодарности към екипа на "Зачатие", Мели, д-р Даскалов и всички, които бяха и са до нас в този момент!
Публикувана 2006 г.