Публикувано на: 06.02.2013г.
Преди почти 5 години се запознах със съпруга си Светльо. Не се влюбих от пръв поглед, нито съм си и помисляла, че този мъж може да бъде моята друга страна. Обикнах детето в него, чувството му за хумор и непрекъснатите закачки с мен:)
Още преди да се бяхме целунали знаеше, че не мога да забременея естествено. Прие го нормално, с разбиране, без да ме съжалява, без да изпада в излишни подробности. Сключихме брак половин година след като се запознахме. Благодарение на него видях СВЕТОВЕ, хора и нации за които не съм и мечтала. Той ми отвори прозорец през който гледката беше истинска.
Между многото му връщания от път и многото заминавания направихме "набързо" и недомислено първото (обшо) инвитро през февруари 2008г. Беше неуспешно, но и сега си признавам, че не се чувствах сломена, съкрушена или отчаяна. Чувствах се подкрепяна. Заедно с това обаче, изтървах момента в който съпруга ми е започнал да изпитва страх, отчаяние и неудобство, че сме И със мъжки фактор. От многото летене в небесата забравих да се огледам около себе си, да се опитам да разбера как се чувстват хората около мен, около нас.
Тази година (2009) през април направихме втори опит по време на който с мъжа ми се разделихме. Бях на крачка 1 ден преди пункцията да ползвам донор но не и да се откажа от опита. Малко хора знаят за кошмара през който минахме, за напрежението и за безсънните нощи. Малко са хората, които ми помагаха да се усмихвам в дните до теста, малко са но са с огромни сърца.
Не съм се усмихвала насила. Бях сигурна, че съм бременна, бях щастлива и може би отново леко луда както като бях дете. Исках само да се окаже истина истината а оттам нататък "щях да му мисля"
Истината беше вярна. Може би това беше катализатора, който изкара съпруга ми от дупката и глупостите в главата му, особено когато се установи, че съм бременна с тризнаци и отказах да ми направят редукция. Сега слава богу всичко е наред и се чувствам спокойна и обичана:) Дано е за дълго:)
Имах прекрасна бременност. Лека и спокойна.
Преди 3 седмици се родиха Никол, Александър и Даниел. Родих в София в Майчин Дом по препоръка на д-р Александров. Родих на 18 ноември в 12.10, 12.11, 12.12ч. със секцио в края на 33г.с.
Успях благодарение на екип от приятели, благодарение на сърцати и истински хора. Всяка крачка през последната година и половина е моята истинска съдба:)
ЗАЧАТИЕ ми помогна и подаде ръка първо, чрез конкурса "Сърце под моето сърце", после с участието ми в "Това го знае всяко хлапе" след това, но не на последно място с многото приятели, които срещнах тук. Успях и защото вярвах.
Успях защото намерих доктори, които завинаги ще останат в живота ни занапред. Казвам "ни" защото моето семейство ще е винаги благодарно на д-р Александров за началото на мечтата ни и на д-р Дяволов за успешния завършек.
Моето семейство е богато и децата ни са благословени затова, че са деца на Зачатие.
Тук срещнах себе си много пъти.
Тук се усмихвах и плачех искрено и истински..да и лично:))))))))
Това е моята изповед с малка част от миналото и много от бъдещето, което сега започваме да градим заедно с нашите три деца.
Публикувана 2009 г.
Винаги съм била луда глава, палава (като дете имам предвид:) ) и хвърчаща в небесата поне до 26 години:)
Имах прекрасно детство, синьо, щастливо и ухаещо на окосено сено, на село, на мир.
Голяма част от това, което съм дължа освен на родителите си (почивай в мир тате) и на едбата си баба. Тя ми показа какво е спокойствие, какво е да обичаш без да искаш насреща си нищо. Не ме е учила, просто един ден, когато вече я нямаше разбрах какво ми е оставила. Това искам да оставя и аз на моите деца-да бъдат добри и обичащи хора, да се усмихват, да имат сила да са над лошотията, подлоста, лицемерието и предателството.
Имах прекрасно детство, синьо, щастливо и ухаещо на окосено сено, на село, на мир.
Голяма част от това, което съм дължа освен на родителите си (почивай в мир тате) и на едбата си баба. Тя ми показа какво е спокойствие, какво е да обичаш без да искаш насреща си нищо. Не ме е учила, просто един ден, когато вече я нямаше разбрах какво ми е оставила. Това искам да оставя и аз на моите деца-да бъдат добри и обичащи хора, да се усмихват, да имат сила да са над лошотията, подлоста, лицемерието и предателството.
Бях на 23, когато се подложих на първото инвитро. Тогава живеех с човек, когото много обичах но не разбирах. Човек, който много ме нараняваше, който не ми помогна да спра да се чувствам инвалид докато бяхме заедно. Има Господ и той ми помогна да остана дълго време сама и този мъж да излезе от живота ми (в обратния ред). В началото мислех, че е много лошо да те излъжат и изоставят след 7 години съвместен живот. По късно разбрах, че понякога е по-лошо да не го направят.
Преди почти 5 години се запознах със съпруга си Светльо. Не се влюбих от пръв поглед, нито съм си и помисляла, че този мъж може да бъде моята друга страна. Обикнах детето в него, чувството му за хумор и непрекъснатите закачки с мен:)
Още преди да се бяхме целунали знаеше, че не мога да забременея естествено. Прие го нормално, с разбиране, без да ме съжалява, без да изпада в излишни подробности. Сключихме брак половин година след като се запознахме. Благодарение на него видях СВЕТОВЕ, хора и нации за които не съм и мечтала. Той ми отвори прозорец през който гледката беше истинска.
Между многото му връщания от път и многото заминавания направихме "набързо" и недомислено първото (обшо) инвитро през февруари 2008г. Беше неуспешно, но и сега си признавам, че не се чувствах сломена, съкрушена или отчаяна. Чувствах се подкрепяна. Заедно с това обаче, изтървах момента в който съпруга ми е започнал да изпитва страх, отчаяние и неудобство, че сме И със мъжки фактор. От многото летене в небесата забравих да се огледам около себе си, да се опитам да разбера как се чувстват хората около мен, около нас.
Тази година (2009) през април направихме втори опит по време на който с мъжа ми се разделихме. Бях на крачка 1 ден преди пункцията да ползвам донор но не и да се откажа от опита. Малко хора знаят за кошмара през който минахме, за напрежението и за безсънните нощи. Малко са хората, които ми помагаха да се усмихвам в дните до теста, малко са но са с огромни сърца.
Не съм се усмихвала насила. Бях сигурна, че съм бременна, бях щастлива и може би отново леко луда както като бях дете. Исках само да се окаже истина истината а оттам нататък "щях да му мисля"
Истината беше вярна. Може би това беше катализатора, който изкара съпруга ми от дупката и глупостите в главата му, особено когато се установи, че съм бременна с тризнаци и отказах да ми направят редукция. Сега слава богу всичко е наред и се чувствам спокойна и обичана:) Дано е за дълго:)
Имах прекрасна бременност. Лека и спокойна.
Преди 3 седмици се родиха Никол, Александър и Даниел. Родих в София в Майчин Дом по препоръка на д-р Александров. Родих на 18 ноември в 12.10, 12.11, 12.12ч. със секцио в края на 33г.с.
Успях благодарение на екип от приятели, благодарение на сърцати и истински хора. Всяка крачка през последната година и половина е моята истинска съдба:)
ЗАЧАТИЕ ми помогна и подаде ръка първо, чрез конкурса "Сърце под моето сърце", после с участието ми в "Това го знае всяко хлапе" след това, но не на последно място с многото приятели, които срещнах тук. Успях и защото вярвах.
Успях защото намерих доктори, които завинаги ще останат в живота ни занапред. Казвам "ни" защото моето семейство ще е винаги благодарно на д-р Александров за началото на мечтата ни и на д-р Дяволов за успешния завършек.
Моето семейство е богато и децата ни са благословени затова, че са деца на Зачатие.
Тук срещнах себе си много пъти.
Тук се усмихвах и плачех искрено и истински..да и лично:))))))))
Това е моята изповед с малка част от миналото и много от бъдещето, което сега започваме да градим заедно с нашите три деца.
Публикувана 2009 г.