Здравейте, всички, които по една или друга причина ще отворите това писмо,
Когато се запознах със съпруга си бях едва в първи курс - млада и жизнена провинциалистка, приета Право в СУ. Летях на крилете на идеалните си представи за живота и нищо не можеше да ми се случи. Колко много съм се заблуждавала тогава.
Влюбихме се един в друг и след чеетири години се оженихме. Спомням си с какво вълнение заживяхме "като мъж и жена" още малко след годежа - изгаряхме от желание да станем родители, но уви....
На третия месец от опитите ни вече знаех със сигурност, че съм бременна. Бях луда от щастие, но дойде кръвотечението. Първоначално районната гинеколожка ( пазете се от Студентска поликлиника ) ми каза, че правя спонтанен аборт. Естествено не можех да повярвам. Върнахме се в родния град, поне тук щях да имам подкрепата на родителите си, а и си мислех, че там имам доверен гинеколог, който да ми обърне повече внимание. Уви, и в това се излъгах. Именно той абортира бебчето ми. Уж всичко било минало добре и така нататък.......
Да, ама не!
Две седмици по-късно аз все още си имах вагинално течение. Не обърнах внимание, защото бях решила, че е нормално. Какво пък толкова, нали съм изгубила детето, а и след тази интервенция...Добре, че се оплаках на майка си. Тя веднага се обади на "лекуващия" ми лекар и той по телефона ми изписа някакво лекарство. Не съм сигурна точно какво беше, макар да съм уж средностатистически интелигентен човек, но не пропусна да се прояви нито един от страничните ефекти на действието му - гадене, повръщане, главоболие, втрисане, припадъци.......Цялата събота стисках зъби и търпях, но в неделя болките в корема бяха вече адски. Не знаех какво става около мен. Бях в странно неадекватно състояние и нямах сили дори да се надигна от леглото, за да стигна до пиацата на такситата и от там до болница.
Извикахме линейка и лекарят се оказа достатъчно отзивчив, за да ме закарат до "Майчин дом" - там ми бил района.
За мой ужас на следващия ден се събудих вече оперирана.Извънматочна бременност. Отсранена лява тръба. Литър кръв в корема (по принцип съм анемична, а тогава!)
Не зная откъде събрах сили да се усмихвам след всичко това. Предполагам го направих единствено заради съпруга си - благодаря ти, любов моя! Той понесе мъжки всичко случило се и днес - 2 години по-късно - е до мен и ръка за ръка се борим за своето бъдещо дете.
Пробвали сме единствено с ирисовата диагностика, но от нея никакъв резултат. Сега следва лапароскопията на дясната ми тръба (забравих да спомена, че тя пък се запуши от кръвоизлива). Дали ще намеря сили за нея не зная, но трябва да продължа напред, защото само там някъде ще мога да открия лъч надежда. Тук и сега такъв няма!
Първо ми беше много тъжно, после се ядосвах на себе си, после мразех.....сега ми се ще да вярвам, че любовта между мен и съпруга ми ще даде своя плод.
Дали обаче не живея още в приказния свят на чудеса, който искам едно мое бебче да изживее!?
Моля Ви! Подкрепете ме. Имам нужда от малко сили, за да не се откажа!