Възпалителните заболявания на простатата са често срещани. Откриването на причината при повечето от хроничните случаи е проблематично и води до засилена употреба на антибиотици, което не е от полза за болните.
Идентифицирането на микробния патоген е важно за целите на оптималното лечение и за превенция на бъдещи усложнения. Авторите се опитват да изяснят етиологичните фактори при простатитите.
Установено е, че около 50% от мъжете имат проблеми с възпалена простата на някой етап от живота си. Една четвърт от медицинските направления към специалист уролог при мъжете са свързани с възпалителни заболявания на простатната жлеза, предразположена към инфекции поради сложните анатомични и физиологични взаимовръзки. Класифицирането на простатитите обхваща бактериални и небактериални форми. Бактериалните форми (5-10%) се подразделят на остри и хронични. Хистологично Neisseria gonorrhoae е най-често откривания патоген. Понастоящем се установява, че причинителите могат да произхождат от гастроинтестинален източник – Escherichia coli (80%), Pseudomonas sp, Klebsiella sp, Serratia sp и Proteus sp. От Грам-положителните бактерии най-често се открива Enterococcus sp (обикновено E. faecalis).
Бактериалната вирулентност е от съществено значение за развитието на заболяването. Колониите от бактерии остават прилепени към жлезистия епител в екзополизахаридните капсули. Това е постоянен източник на инфекцията, предизвикващ непрестанно възпаление и влошаване на симптомите. Колонизацията се наблюдава дори и при лекувани пациенти. Има данни, че Escherichia coli и други Грам-отрицателни бактерии изменят власинките по повърхността си при попадане в пикочо-половия тракт, особено при инвазия в пикочния мехур. Власинките, проявяващи се по време на активно възпаление, спомагат за добрата прилепчивост и бързата колонизация. След първоначалното прилепване микроорганизцмите губят власинките си. Все още обаче не е доказано със сигурност, че същият механизъм е валиден и при инвазия в простатата.
Според някои изследователи хроничната възпалителна “абактериална” простатодиния, както и хроничната невъзпалителна простатодиния обхващат 90-95% от случаите с простатит. Становищата за етиологията са противоречиви. Причината е в трудността да се обясни наличието на възпаление при липса на микроорганизми, а също и на неефективността при опита за лечение. Поради еднаквата клинична картина с бактериалните форми някои клиницисти поддържат хипотезата, че това са простатити, предизвикани от микроорганизми, които не се идентифицират лесно – Chlamydia trachomatis, Mycoplasma sp и някои протозои, като Trichomonas vaginalis или вируси. Откриването на Chlamydia в простатните секрети е винаги проблематично. Същото се отнася и за изпълнението на микробиологичните тестове за Mycoplasma. При неоткриване на микроорганизми, трябва да се имат предвид други фактори, напр. химическо въздействие в резултат на рефлукс на урина. Болката може да се причинява от извънпростатни източници – периферен или уретрален мускулен спазъм, проблеми в сфинктерите, миалгии. Поради трудното осъществяване на микробиологична диагноза емпиричната антибиотична терапия е широко разпространена. Избират се антибиотици, които според клиницистите пенетрират в жлезата в желаните концентрации. Първичен избор са оралните флуорхинолони. Ципрофлоксацинът се смята за ефективен медикамент при бактериалните простатити. Еритромицин или тетрациклини се използват за някои от по-претенциозните микроорганизми. M. Yamamoto съобщава за ефективни интрапростатни инжекции. При невъзпалителни простатити са използвани комбинации от а-блокери и антибиотици. В заключение авторите отново споменават, че хроничните простатити ще продължат да бъдат терапевтичен проблем до разработването на по-ефективни подходи.
Zaks J. F. et M. Brecher. Acute and chronic prostatitis syndromes: a review of microbiologic and pathologic issues. – Nprostate J., 1, 1999, 2. 68-72
в. Български лекар, 2/2005