Публикувано на: 11.12.2011г.
Казвам се Елена, във форума ме познавате като Ели 
Ето и нашата история.
Със съпруга ми сме двойка от 1997 год., през септември 2001 се оженихме. Опитите за бебе започнаха около 9 месеца след сватбата, дотогава безкрайните местения по квартири, липсата на работа и др. битови проблеми бяха основната причина да се „пазим”. И естествено си мислех, че всичко е наред и скоро ще съобщя на всички, че съм бременна. Но съдбата ни беше отредила друго.
Година, две минават. В началото на 3 юни 2003, рожденият ми ден, чаках месечния си цикъл. Ден, два, три – няма го! С треперещи ръце правя тест за бременност – положителен, с бледа втора черта! Моля се, не смея да споделя дори със съпруга си. След още няколко – втори положителен, с тъмна червена черта! Когато мъжа ми научи, не мога да опиша колко много се радвахме и нямахме търпение да съобщим на всички. Но... Дойде фаталният петък 13ти. Сутринта започна кафеникаво зацапване, лекарката на работа каза, че може да се получи такова, до края на деня – нищо. Една ужасна новина същият ден сложи край на щастието ни. Баща ми се обади, че брат ми е катастрофирал. Слава Богу, жив и здрав беше, въпреки смачканата до неузнаваемост кола, отърва се с охлузвания и леки травми, но вследствие на шока вечерта прокървих силно. И оттук започнаха големите проблеми.
Кървене по седмица, през седмица, 2 месеца, отрицателен тест, лутане от лекар на лекар, инфекция вследствие остатъци от плода /не ми направиха кюртаж, понеже уж нямало нищо в матката/, който според една от лекарките не е бил малък, и най-вероятно съм карала „цветна бременност” Откриват ми и кисти. Лечение с инжекции, антибиотици и уж всичко е ОК.
Минават още 2 години, бебето не ставаше. Отивам при друг гинеколог, поставя ми диагноза „хроничен аднексит”, на следващия преглед „поликистозни яйчници”. Започват пак едни безкрайни лечения с инжекции, антибиотици и пр. Резултат нулев. Насочва ме за лапароскопия и ми препоръчва проф. Налбански, „Майчин дом” – София. През февруари 2006 отидох на преглед при него, разбрахме се да се обадя следващия месец.
На 27.03.2006 ми направиха диагностична лапароскопия с диагноза „Sterilitas secundaria, Salpingoophoritis bil. chronica adhaesiva” и обзаведена с много сраствания /според лекарите от друга хирургична намеса – операция от апендицит през 1995 год./
Никога няма да забравя грубото, арогантно и непристойно за един лекар държание на този професор и колко сълзи изплаках след разговора с него. Не ми даде и искрица надежда, пращаше ме да си осиновявам дете, защото за мое да не съм се и надявала. Бях на ръба на пропастта. Но ми препоръчва пластика на тръбите като единствен възможен изход. На 7.06.2006 – денят на операцията, след която чакаме чудото.
Междувременно се запознах с много приятелки по съдба, с някои от тях поддържаме връзка и до днес. Една от тях, ми подаде листче с телефонния си номер и с името на един сайт www.zachatie.org Неда, Благодаря!!!
Връщам се във Варна, отново по лекари, физиотерапия, лекарства, резултат никакъв. Връхлитат ме безброй проблеми с близките ми и съм в невероятен стрес. Решавам да си дам малко почивка и с нови сили да продължим след няколко месеца.
И като че ли напук на всичко, непрекъснато научавах за поредната бременна приятелка, роднина и се радвах за тях, но вътрешно се раздирах от болка и си казвах „Кога? Кога и аз?”. Още пазех двата положителни теста за бременност, тайничко ги вадех и плачех, но вярвах, че един ден ще видя отново заветните две чертички!
Един ден, случайно намерих листчето с името на Зачатие. Вече имах интернет на работа и в обедната почивка реших да вляза в сайта. Регистрирах се в Овулационния календар, а после влязох да чета и във форума.
За кратко време тук намерих разбиране, подкрепа, информация. Намерих много приятели. Открих и Моят лекар в лицето на д-р Александров. И вярвах, че рано или късно, аз ще бъда майка. За този ми оптимизъм ми помогнаха историите на вече успели момичета, в подфорума Дневници.
Срещата ни с д-р Александров беше на 13.11.2007 год. Отидох много притеснена, но виждах в него лекарят, който ще ме насочи в най-правилната посока. Прегледа ме, разговаряхме и взехме решение. Положението ми никак не беше добро, но имахме начертан план!
Направихме цветна снимка на 30.11.2007, а на 21 март 2008 – лапароскопия.
Летях от щастие, когато ми казаха, че имам шансове за нормално забременяване, но ако до 1 година такова не се получеше, следваше ин-витро процедура.
Мина почти година и в началото на април 2009 отново се срещнахме с д-р Александров. Насрочи ми час за нова цветна снимка, направихме и необходимите изследвания. След като всички резултати бяха налице, се срещнахме с доктора. Той каза, че засега може да не започваме процедура, след тези идеални резултати, включително и проходими тръби. Да изчакаме 2-3 месеца и ако отново нищо не се получи, да му се обадя през август и да уточним нещата.
И така. Стартирахме процедурата на 25 септември 2009. На 6 октомври беше пункцията ми. Извадиха ми 16 яйцеклетки, на следващия ден доктора ми каза, че са се оплодили 7-8, но впоследствие станаха и повече. От самото начало вярвах, че това ще е нашият опит, че след него нищо няма да е същото!
На 11 октомври сутринта ми звънна д-р Александров и само дето не получих инфаркт. Каза по най-бързия начин да отида за трансфер, защото ембрионите били много хубави и се развивали бързо, трябвало да ми ги слагат, щяло да има и за замразяване. Така се развълнувах, разтреперих се чак. След като направихме сделка да ми върнат два ембриона /понеже доктора искаше 1 /, влязох за трансфер и излязох обнадеждена и сияеща от вълнение! И започна дългото чакане.
На 12ти ден вече нямах вече търпение и направих тест, който беше положителен, с бледа втора черта, но беше там! На 14ти ден от трансфера, отново положителен тест! Това, което изживявахме със съпруга ми, гледайки теста, не мога да опиша с думи! Такава радост беше, летях от щастие, исках да крещя, че съм бременна!
На 6ти ноември беше първият ми преглед и видяхме нашето почти сантиметър бебче! Имахме си едно тупкащо сърчице! Молех се всичко да е наред до края! Бременността ми беше сравнитено лека и спокойна, наслаждавах се на всеки миг от нея, беше неописуемо!
На 17 юни 2010, в 8,55 ч., след планирано секцио на бял свят се появи нашето слънчице Диляна. Всички знаеха че е дълго чакано дете. Бях в реанимация, когато ми я донесоха. Когато я видях и докоснах, се разплаках. „Душичката ми, девет години я чакаме” – бяха първите ми думи. Беше незабравим миг, толкова дълго жадуван и изстрадан. На следващия ден я видя и съпругът ми, а след още 2 дни вече я гушках и плачех, и не можех да повярвам, че е истина! Всичките години на страдание и болка си струваха заради този миг, заради тези сълзи от щастие!
И сега пишейки тази история, сълзите ми текат. Години от живота ми минаха като на кинолента. Припомних си откъде започнахме, през какво преминахме и как стигнахме дотук.
Благодаря на съпруга си, който беше до мен и държеше ръката ми през всичките тези години! Когато аз бях сломена, падах духом и бях готова да се откажа, той беше човекът, който ми вдъхваше кураж и сили, за да продължа напред и да се боря!
Благодаря на Зачатие, че ми помогна да намеря пътят, по който да вървим, за да стана майка! Благодаря на всички вас, които стоите зад това име и за всичко, което правите за двойките с репродуктивни проблеми! Само вие знаете какво ви струва това!
Благодаря и на всички, които ще прочетете историята ми. Ако тя вдъхне кураж и сили на поне едно борещо се за мечтата си момиче, ще съм много щастлива!
Всяка сутрин едно мъничко човече с рошава главица се надига от кошарата, поглежда ме с огромните си сини очички и казва „ма-маа” с най-слънчевата усмивка! Сърцето ми е пълно с обич, очите ми се насълзяват от умиление и щастие и се моля всяка една жена, да чуе тази прекрасна дума!
Борете се за мечтите си! Те се сбъдват, само вярвайте в тях и никога не се предавайте!
И същото това човече стои сега в скута ми, дърпа мишката от ръцете ми и се надявам да успея да изпратя тази история
)))
Ето и нашата история.
Със съпруга ми сме двойка от 1997 год., през септември 2001 се оженихме. Опитите за бебе започнаха около 9 месеца след сватбата, дотогава безкрайните местения по квартири, липсата на работа и др. битови проблеми бяха основната причина да се „пазим”. И естествено си мислех, че всичко е наред и скоро ще съобщя на всички, че съм бременна. Но съдбата ни беше отредила друго.
Година, две минават. В началото на 3 юни 2003, рожденият ми ден, чаках месечния си цикъл. Ден, два, три – няма го! С треперещи ръце правя тест за бременност – положителен, с бледа втора черта! Моля се, не смея да споделя дори със съпруга си. След още няколко – втори положителен, с тъмна червена черта! Когато мъжа ми научи, не мога да опиша колко много се радвахме и нямахме търпение да съобщим на всички. Но... Дойде фаталният петък 13ти. Сутринта започна кафеникаво зацапване, лекарката на работа каза, че може да се получи такова, до края на деня – нищо. Една ужасна новина същият ден сложи край на щастието ни. Баща ми се обади, че брат ми е катастрофирал. Слава Богу, жив и здрав беше, въпреки смачканата до неузнаваемост кола, отърва се с охлузвания и леки травми, но вследствие на шока вечерта прокървих силно. И оттук започнаха големите проблеми.
Кървене по седмица, през седмица, 2 месеца, отрицателен тест, лутане от лекар на лекар, инфекция вследствие остатъци от плода /не ми направиха кюртаж, понеже уж нямало нищо в матката/, който според една от лекарките не е бил малък, и най-вероятно съм карала „цветна бременност” Откриват ми и кисти. Лечение с инжекции, антибиотици и уж всичко е ОК.
Минават още 2 години, бебето не ставаше. Отивам при друг гинеколог, поставя ми диагноза „хроничен аднексит”, на следващия преглед „поликистозни яйчници”. Започват пак едни безкрайни лечения с инжекции, антибиотици и пр. Резултат нулев. Насочва ме за лапароскопия и ми препоръчва проф. Налбански, „Майчин дом” – София. През февруари 2006 отидох на преглед при него, разбрахме се да се обадя следващия месец.
На 27.03.2006 ми направиха диагностична лапароскопия с диагноза „Sterilitas secundaria, Salpingoophoritis bil. chronica adhaesiva” и обзаведена с много сраствания /според лекарите от друга хирургична намеса – операция от апендицит през 1995 год./
Никога няма да забравя грубото, арогантно и непристойно за един лекар държание на този професор и колко сълзи изплаках след разговора с него. Не ми даде и искрица надежда, пращаше ме да си осиновявам дете, защото за мое да не съм се и надявала. Бях на ръба на пропастта. Но ми препоръчва пластика на тръбите като единствен възможен изход. На 7.06.2006 – денят на операцията, след която чакаме чудото.
Междувременно се запознах с много приятелки по съдба, с някои от тях поддържаме връзка и до днес. Една от тях, ми подаде листче с телефонния си номер и с името на един сайт www.zachatie.org Неда, Благодаря!!!
Връщам се във Варна, отново по лекари, физиотерапия, лекарства, резултат никакъв. Връхлитат ме безброй проблеми с близките ми и съм в невероятен стрес. Решавам да си дам малко почивка и с нови сили да продължим след няколко месеца.
И като че ли напук на всичко, непрекъснато научавах за поредната бременна приятелка, роднина и се радвах за тях, но вътрешно се раздирах от болка и си казвах „Кога? Кога и аз?”. Още пазех двата положителни теста за бременност, тайничко ги вадех и плачех, но вярвах, че един ден ще видя отново заветните две чертички!
Един ден, случайно намерих листчето с името на Зачатие. Вече имах интернет на работа и в обедната почивка реших да вляза в сайта. Регистрирах се в Овулационния календар, а после влязох да чета и във форума.
За кратко време тук намерих разбиране, подкрепа, информация. Намерих много приятели. Открих и Моят лекар в лицето на д-р Александров. И вярвах, че рано или късно, аз ще бъда майка. За този ми оптимизъм ми помогнаха историите на вече успели момичета, в подфорума Дневници.
Срещата ни с д-р Александров беше на 13.11.2007 год. Отидох много притеснена, но виждах в него лекарят, който ще ме насочи в най-правилната посока. Прегледа ме, разговаряхме и взехме решение. Положението ми никак не беше добро, но имахме начертан план!
Направихме цветна снимка на 30.11.2007, а на 21 март 2008 – лапароскопия.
Летях от щастие, когато ми казаха, че имам шансове за нормално забременяване, но ако до 1 година такова не се получеше, следваше ин-витро процедура.
Мина почти година и в началото на април 2009 отново се срещнахме с д-р Александров. Насрочи ми час за нова цветна снимка, направихме и необходимите изследвания. След като всички резултати бяха налице, се срещнахме с доктора. Той каза, че засега може да не започваме процедура, след тези идеални резултати, включително и проходими тръби. Да изчакаме 2-3 месеца и ако отново нищо не се получи, да му се обадя през август и да уточним нещата.
И така. Стартирахме процедурата на 25 септември 2009. На 6 октомври беше пункцията ми. Извадиха ми 16 яйцеклетки, на следващия ден доктора ми каза, че са се оплодили 7-8, но впоследствие станаха и повече. От самото начало вярвах, че това ще е нашият опит, че след него нищо няма да е същото!
На 11 октомври сутринта ми звънна д-р Александров и само дето не получих инфаркт. Каза по най-бързия начин да отида за трансфер, защото ембрионите били много хубави и се развивали бързо, трябвало да ми ги слагат, щяло да има и за замразяване. Така се развълнувах, разтреперих се чак. След като направихме сделка да ми върнат два ембриона /понеже доктора искаше 1 /, влязох за трансфер и излязох обнадеждена и сияеща от вълнение! И започна дългото чакане.
На 12ти ден вече нямах вече търпение и направих тест, който беше положителен, с бледа втора черта, но беше там! На 14ти ден от трансфера, отново положителен тест! Това, което изживявахме със съпруга ми, гледайки теста, не мога да опиша с думи! Такава радост беше, летях от щастие, исках да крещя, че съм бременна!
На 6ти ноември беше първият ми преглед и видяхме нашето почти сантиметър бебче! Имахме си едно тупкащо сърчице! Молех се всичко да е наред до края! Бременността ми беше сравнитено лека и спокойна, наслаждавах се на всеки миг от нея, беше неописуемо!
На 17 юни 2010, в 8,55 ч., след планирано секцио на бял свят се появи нашето слънчице Диляна. Всички знаеха че е дълго чакано дете. Бях в реанимация, когато ми я донесоха. Когато я видях и докоснах, се разплаках. „Душичката ми, девет години я чакаме” – бяха първите ми думи. Беше незабравим миг, толкова дълго жадуван и изстрадан. На следващия ден я видя и съпругът ми, а след още 2 дни вече я гушках и плачех, и не можех да повярвам, че е истина! Всичките години на страдание и болка си струваха заради този миг, заради тези сълзи от щастие!
И сега пишейки тази история, сълзите ми текат. Години от живота ми минаха като на кинолента. Припомних си откъде започнахме, през какво преминахме и как стигнахме дотук.
Благодаря на съпруга си, който беше до мен и държеше ръката ми през всичките тези години! Когато аз бях сломена, падах духом и бях готова да се откажа, той беше човекът, който ми вдъхваше кураж и сили, за да продължа напред и да се боря!
Благодаря на Зачатие, че ми помогна да намеря пътят, по който да вървим, за да стана майка! Благодаря на всички вас, които стоите зад това име и за всичко, което правите за двойките с репродуктивни проблеми! Само вие знаете какво ви струва това!
Благодаря и на всички, които ще прочетете историята ми. Ако тя вдъхне кураж и сили на поне едно борещо се за мечтата си момиче, ще съм много щастлива!
Всяка сутрин едно мъничко човече с рошава главица се надига от кошарата, поглежда ме с огромните си сини очички и казва „ма-маа” с най-слънчевата усмивка! Сърцето ми е пълно с обич, очите ми се насълзяват от умиление и щастие и се моля всяка една жена, да чуе тази прекрасна дума!
Борете се за мечтите си! Те се сбъдват, само вярвайте в тях и никога не се предавайте!
И същото това човече стои сега в скута ми, дърпа мишката от ръцете ми и се надявам да успея да изпратя тази история
)))