Публикувано на: 11.12.2011г.
Дълго стоях пред празния лист на компютъра.Исках да напиша своята история, но ми беше много трудно. Няколко пъти започвах и се отказвах. Пишех , плачех и триех, исках да подбера най-точните думи, с които да изразя благодарността си към тези момичета, които през далечната 2002, създадоха Нашето зачатие. Казвам „нашето” , защото въпреки, че бях далеч, когато се създаде, винаги съм се чувствала част от всичко това.
Всичко започна през 2001, когато майка почина от рак само на 56 години. Бях на дъното от мъка и отчаяние.Трябваше ми някакъв стимул, за да се изправя на крака. Правехме опити за второ дете от 5 години и за мен и съпругът ми беше ясно, че има проблем. Бях решена на всичко, за да забременея. Майка все казваше, колко хубаво би било да има внук или внучка с име Боби. Тези спомени ме мотивираха да вървя напред и да постигна така желаната бременност.
Започнах да търся в интернет информация, като едновременно посетих и гинеколог.Споделих с него, че правим опити 5 години, и не мога да забременея.Назначи ми куп изледвания и бавно и плахо започнах да следвам плана, който ми беше начертан.Хидротубация, спермограма, хормони, микробиология – всичко беше в норма.Назначи ми по схема Клостилбегит, пих три месеца, без резултат.
Заедно с всичко това, продължавах да търся в интернет сродни души, приятели , с които да обсъждаме и да коментираме назначените изследвания. Имах отчаянна нужда от систематизирана информация, от място, където да мога да споделя и да намеря подкрепа и отговор на въпросите си. Четях в клубовете на дир-а и там се запознах вируално с няколко момичета, установихме, че всички се борим за едно нещо – дете. По наша молба се създаде клуб ”Проблемно забременяване”.Спомням си с умиление първите си плахи постове, неудобството да говориш за стерилитет, звучеше почти обидно да кажеш” имам проблем да забременея”.
И сякаш изведнъж всичко се промени. Осъществи се една идея, Създаде се една мечта –Зачатие. Аз бях далеч, но следях, доколкото можех, всичко, свързано със Сдружението.
При мен нещата бяха в застой, след приема на Клостилбегит, не знаех какво да предприема. Докторът настояваше за диагностична лапароскопия – съгласих се. Резултатът не беше категоричен, вероятна диагноза запушени тръби. На всикото отгоре ми бяха загубили документите и няколко седмици се разправях с администрацията на болницата.Загубих вяра в моя доктор. По същото време купихме къщата и заедно с това смених и личният лекар.Зачатие се разрастваше, вече имах едно кътче в интернет , което беше и мое, и където спокойно можех да говоря за проблема си. Да търся информация, да давам информация, да бъда подкрепяна и да подкрепям.
Новият ми гинеколог назнази нова лапароскопия – резултат, напълно запушени тръби, с двустранен хидросалпингс и с насока към Клиниката по стерилитет. Не бях разстроена, бях мотивирана да успея. Имах Зачатие на моя страна. Светът беше по-малко черен.
След срещата в Клиниката, стана ясно, че при напълно запушени тръби, държавата покрива три опита инвитро, ние си плащаме само лекарствата.Бях ентусиазирана. Единственото, което оставаше да направя, бе отново лапароскопия за премахване на хидросалпингса.Вече бе 2004. Моята докторка не беше сигурна дали да не клампира само тръбите и да ги остави.Аз и казах мнението си, че искам да ги махне. Вече имах много информация и бях уверена. Тя се усмихна и каза, че по време на лапароскопията ще реши. В крайна сметки тръбите ми бяха отстранени. Мъжът ми го понесе тежко, мен не беше грижа за тях, исках бебе и нишо друго нямаше значение..Започнах първи опит по Коледа 2004, надявах се на Коледно чудо.Образувах 16 фоликула, от които се оплодиха всички, на трети ден бяха върнати 3, 8 клетъчни ембриона, с 25-40 % фрагментации. Докторката ми не беше щастлива, надяваше се на по-добро качество на яйцеклетките. В крайна сметка опитът беше неуспешен. Реших да си дам няколко месеца почивка и през септември 2005 отново бях в клиниката. Преди опита, ми бе назначена цветна снимка, да се види състоянието на матката, откри се голяма миома 5 см, за радост изцяло на задна външна стена . Казаха ми, няма да има проблеми.И така се почна втори опит.Лесна стимулация, 24 фоликула, в деня на пункцията се оказва, че показателите на съпруга ми са влошени и е по-добре, ако се направи ИКСИ.Не мислих изобщо, само им подадох кредитна си карта/ИКСИ не се покриваше от здравната каса, само класическо инвитро/. Създадоха се 18 ембриона.
Това беше и времето, когато първите момичета достигнаха заветната си цел, бременност. Това ме стимулира безкрайно. При всяка възможност общувах с тях, особено в чата, където имахме незабравими мигови, които и до днес топлят сърцето ми. Идвах все повече нови и нови попълнения.Беше невероятно усещането да си част от нещо толкова значимо.
На третия ден бяха останали само три ембриона, 6 клетъчни с 40% фрагментации. Чух по гласа на ембриолога, че нещата не изглеждат добре.Докторката, коята трябваше да ми направи трансфера, виждайки сълзите ми , се усмихна и ми каза: ”От тези ембриони ще станат прекрасни бебета.Мисля, че тя беше орисницата фея.
На 8 ден след трансфера се почувствах зле, много зле, подух се, можех само да лежа, дори повърнах. Точно едно от нашите момичета беше претърпяла хиперстимулация и беше в болница, аз се чувтствах по същия начин. Веднага се обадих в клиниката и назначих среща на 9 ден. Взеха ми кръв, прегледаха ме, и казаха да се върна в къщи да почивам, ще ми звъннат с резултатите.Прибрах се у дома, беше събота, 3 декември, 2005 година. Легнах си и не мислех за нищо, абсолютно нищо. Когато звънна телефонът дори бях забравила, че чакам обаждане от клиниката. По гласа на сестрата разбрах, че е щастлива.Усещах, че това е монетът, който чаках 10 години – кръвният тест беше положителен.....ще бъда по –кратка вече, след 8 месеца страх, напрежение, малко проблеми с бременността, на 28 Юни, в 33 г.с, родих моите прекрасни бебета – Антъни и Боби. Мечтата бе постигната!
Благодаря ти Зачатие, винаги ще бъдеш част от моя ден и моя живот!
Емануела
Всичко започна през 2001, когато майка почина от рак само на 56 години. Бях на дъното от мъка и отчаяние.Трябваше ми някакъв стимул, за да се изправя на крака. Правехме опити за второ дете от 5 години и за мен и съпругът ми беше ясно, че има проблем. Бях решена на всичко, за да забременея. Майка все казваше, колко хубаво би било да има внук или внучка с име Боби. Тези спомени ме мотивираха да вървя напред и да постигна така желаната бременност.
Започнах да търся в интернет информация, като едновременно посетих и гинеколог.Споделих с него, че правим опити 5 години, и не мога да забременея.Назначи ми куп изледвания и бавно и плахо започнах да следвам плана, който ми беше начертан.Хидротубация, спермограма, хормони, микробиология – всичко беше в норма.Назначи ми по схема Клостилбегит, пих три месеца, без резултат.
Заедно с всичко това, продължавах да търся в интернет сродни души, приятели , с които да обсъждаме и да коментираме назначените изследвания. Имах отчаянна нужда от систематизирана информация, от място, където да мога да споделя и да намеря подкрепа и отговор на въпросите си. Четях в клубовете на дир-а и там се запознах вируално с няколко момичета, установихме, че всички се борим за едно нещо – дете. По наша молба се създаде клуб ”Проблемно забременяване”.Спомням си с умиление първите си плахи постове, неудобството да говориш за стерилитет, звучеше почти обидно да кажеш” имам проблем да забременея”.
И сякаш изведнъж всичко се промени. Осъществи се една идея, Създаде се една мечта –Зачатие. Аз бях далеч, но следях, доколкото можех, всичко, свързано със Сдружението.
При мен нещата бяха в застой, след приема на Клостилбегит, не знаех какво да предприема. Докторът настояваше за диагностична лапароскопия – съгласих се. Резултатът не беше категоричен, вероятна диагноза запушени тръби. На всикото отгоре ми бяха загубили документите и няколко седмици се разправях с администрацията на болницата.Загубих вяра в моя доктор. По същото време купихме къщата и заедно с това смених и личният лекар.Зачатие се разрастваше, вече имах едно кътче в интернет , което беше и мое, и където спокойно можех да говоря за проблема си. Да търся информация, да давам информация, да бъда подкрепяна и да подкрепям.
Новият ми гинеколог назнази нова лапароскопия – резултат, напълно запушени тръби, с двустранен хидросалпингс и с насока към Клиниката по стерилитет. Не бях разстроена, бях мотивирана да успея. Имах Зачатие на моя страна. Светът беше по-малко черен.
След срещата в Клиниката, стана ясно, че при напълно запушени тръби, държавата покрива три опита инвитро, ние си плащаме само лекарствата.Бях ентусиазирана. Единственото, което оставаше да направя, бе отново лапароскопия за премахване на хидросалпингса.Вече бе 2004. Моята докторка не беше сигурна дали да не клампира само тръбите и да ги остави.Аз и казах мнението си, че искам да ги махне. Вече имах много информация и бях уверена. Тя се усмихна и каза, че по време на лапароскопията ще реши. В крайна сметки тръбите ми бяха отстранени. Мъжът ми го понесе тежко, мен не беше грижа за тях, исках бебе и нишо друго нямаше значение..Започнах първи опит по Коледа 2004, надявах се на Коледно чудо.Образувах 16 фоликула, от които се оплодиха всички, на трети ден бяха върнати 3, 8 клетъчни ембриона, с 25-40 % фрагментации. Докторката ми не беше щастлива, надяваше се на по-добро качество на яйцеклетките. В крайна сметка опитът беше неуспешен. Реших да си дам няколко месеца почивка и през септември 2005 отново бях в клиниката. Преди опита, ми бе назначена цветна снимка, да се види състоянието на матката, откри се голяма миома 5 см, за радост изцяло на задна външна стена . Казаха ми, няма да има проблеми.И така се почна втори опит.Лесна стимулация, 24 фоликула, в деня на пункцията се оказва, че показателите на съпруга ми са влошени и е по-добре, ако се направи ИКСИ.Не мислих изобщо, само им подадох кредитна си карта/ИКСИ не се покриваше от здравната каса, само класическо инвитро/. Създадоха се 18 ембриона.
Това беше и времето, когато първите момичета достигнаха заветната си цел, бременност. Това ме стимулира безкрайно. При всяка възможност общувах с тях, особено в чата, където имахме незабравими мигови, които и до днес топлят сърцето ми. Идвах все повече нови и нови попълнения.Беше невероятно усещането да си част от нещо толкова значимо.
На третия ден бяха останали само три ембриона, 6 клетъчни с 40% фрагментации. Чух по гласа на ембриолога, че нещата не изглеждат добре.Докторката, коята трябваше да ми направи трансфера, виждайки сълзите ми , се усмихна и ми каза: ”От тези ембриони ще станат прекрасни бебета.Мисля, че тя беше орисницата фея.
На 8 ден след трансфера се почувствах зле, много зле, подух се, можех само да лежа, дори повърнах. Точно едно от нашите момичета беше претърпяла хиперстимулация и беше в болница, аз се чувтствах по същия начин. Веднага се обадих в клиниката и назначих среща на 9 ден. Взеха ми кръв, прегледаха ме, и казаха да се върна в къщи да почивам, ще ми звъннат с резултатите.Прибрах се у дома, беше събота, 3 декември, 2005 година. Легнах си и не мислех за нищо, абсолютно нищо. Когато звънна телефонът дори бях забравила, че чакам обаждане от клиниката. По гласа на сестрата разбрах, че е щастлива.Усещах, че това е монетът, който чаках 10 години – кръвният тест беше положителен.....ще бъда по –кратка вече, след 8 месеца страх, напрежение, малко проблеми с бременността, на 28 Юни, в 33 г.с, родих моите прекрасни бебета – Антъни и Боби. Мечтата бе постигната!
Благодаря ти Зачатие, винаги ще бъдеш част от моя ден и моя живот!
Емануела