Осиновяването – една особена съдба.

Осиновяването – една особена съдба.
Автор Ирмела Виеманн (http://www.irmelawiemann.de/ ), 08.07.2002
 
Да се осинови дете е голямо предизвикателство. Осиновители и осиновени се намират в „конфликтната зона” между желанието за „нормално семейство” и приемането на конкретната ситуация. Ирмела Виеманн придружава от 25 години семейства по този път и описва, защо откритото и честно отношение към факта на осиновяването е толкова важен.

Пет годишния Ян често казва на майка си: „Искам да съм бил в твоето коремче”.  Майка му отговаря: „И аз бих предпочела да си бил в коремчето ми”. Тогава Ян ляга върху корема и, тя намята едно одеяло и Ян изпълзява изпод одеялото. Сега вече си ме родила, заявява той.
 
Чрез играта си Ян съобщава: „Не желая да съм дете – изключение, искам да принадлежа на родителите си както останалите деца”. Неговата игра намира положително ехо и при майката. Вероятно Ян чувства, че осиновителите му дълго време са желали собствено дете. Вероятно дори с играта на раждане той подсъзнателно се старае да намали старата мъка на родителите си от това, че не са родили дете. Неговото подсъзнание задава въпроси: „Мога ли всъщност като прието в семейството дете да направя родителите си доволни? Приличам ли на тяхното желано дете?” И ако [Ян] беше роден от неговата „духовна (емоционална) майка”, нямаше да се налага да си задава болезнени въпроси като: „Защо моята първа майка не ме е искала? Защо ме е оставила? Да неби нещо в мене да не е в ред? А дали първите ми родители не са лоши хора? И аз като част от тях вероятно също съм лош”.
 
Въпреки голямата си чувствителност (емпатия, съпричастие) майката на Ян неумишлено и неосъзнато му предава посланието: „Според мене не е хубаво, че си растял в корема на първата си майка”. Тя  окуражава Ян в това да приема осиновяването си като недостатък, като дефицит. Една насърчаваща реакция в случая би била: „Ян, такъв, какъвто си станал чрез първите си родители, точно такъв те искам и такъв те обичам. Ако беше раснал в моето коремче, нямаше да си този Ян, който си. А сега си неразделна част от моето сърце”.
 

Да дадем на биологичното семейство място в емоционален план.
 
Когато осиновителите говорят с децата си за техния произход, всъщност става дума за много фини нюанси. Дори и дете, което е осиновено през първите дни от живота си, има две семейства: Осиновителите, чиито дете то се чувства, към които принадлежи и биологичното семейство, към което изпитва любопитство и интерес, но към което няма изградена реална връзка родители-дете. Осиновените деца се чувстват пълноценни и емоцинално завършени само тогава, когато семейството, от което произхождат, получи своето място в техния актуален живот. Това би могло да бъде една снимка в семейния ви албум. И ако няма такава снимка, на нейно място може да се сложи нарисуван образ или да се направи цял албум с рисунки. Също обяснението: „Твоята първа майка не е могла да е всеки ден до тебе, но се е погрижила добре за тебе, като те е поверила на нас” е един от изобретателните начини да се даде едно видимо място на биологичното семейство.
 
Определящи са вътрешните настройки на осиновителите към биологичното семейство. Успяват ли да признаят емоционално, че семейството, от което произхожда детето им, има  място в живота му. И могат ли да понесат, че няма да могат никога да отнемат напълно болката на детето си от това, че е било разделено от биологичните си родители, че детето им отново и отново ще има нужда от успокоение и съпричастие. Това предизвикателство не е за подценяване. Подобни въпроси също трябва да бъдат обмисляни от бъдещите осиновители.
 

Защо кандидат-осиновителите трябва да бъдат проверявани?
 
Желаещите да осиновят дете често се оплакват, че родители, които сами създават и раждат децата си, не трябва да държат изпит, докато кандидат-осиновителите са подложени на щателна проверка. Но осиновяването не може да се сравнява с обикновеното семейно планиране. Осиновителите трябва да полагат усилия много повече от останалите родители: осиновеното дете се нуждае от родители, които да го подкрепят и съпътстват в неговата специфична съдба. Хората нямат по подразбиране право на осиновяване на дете. Подаването на заявление [в социалните служби] не означава, че желанието трябва да се удовлетвори. В основата на осиновяването стои интересът на детето. Осиновяването винаги е следствие от трудното положение на една майка, която по душевни, социални, икономически или здравословни причини не може да се грижи сама за детето си ден след ден. Често жени не получават подкрепа от бащите на техните деца. [бел. моя: в Германия осиновяването в повечето случаи е международно и става въпрос за държави и общества, в които самотна майка има малък шанс да оцелее] Детето вече е претърпяло голяма загуба. Затова трябва да се предотвратят възможно най-много рискове. В тази връзка специалистите [социалните работници] се нуждаят от разнообразна информация и основа на доверие към канндидат-осиновителите. Също биологичните родители искат някаква сигурност, че за децата им ще бъдат избрани особено подходящи родители.
 

Подготовка за едно специфично родителство
 
В много служби (Jugendämter) бъдещи осиновители биват подготвяни за ежедневни ситуации, които са по-различни, отколкото при „нормалните семейства”. Когато детето се върне от училище и трябва да нарисува родословното си дърво. Как трябва да постъпите тогава? В крайна сметка детето не произхожда от осиновителното си семейство. Трябва ли родителите да информират учителя/учителката за осиновяването? И съществува ли опасност, детето да бъде ощетено по тази причина? Когато непознати кажат пред детето: „Вашето дете ви е одрало кожата”, какво трябва да отговорите? Ако приемете комплимента, отричате осиновяването и няма да сте добър модел за детето. Ако обясните открито: „Това не може да бъде, тъй като нашето дете е осиновено”, вероятно детето ви ще се почувства посрамено. Кой трябва да знае за осиновяването и кой – не? Всичко това трябва да решават осиновителите и да имат отговори „под ръка”. На някои осиновени деца, които са от други краища по света, от далече им личи, че не са тукашни. В тези случаи осиновителите често трябва да се борят срещу дискриминиране на детето им и срещу расизма. Ако осиновителите се чувстват подготвени за разнообразните предизвикателства,  само тогава биха могли във всеки един момент да дадат на детето си помощта, от която то се нуждае. Това са причините, защо желаещите да осиновят дете трябва да бъдат обучени и проверени по отношение на тяхното специфично родителство.
 

Духовно-социалното или биологичното родителство – кое е „правилното”?
 
Един осиновител се изрази по следния начин: „Нашият син Том има добрите качества от нас, а за лошите можем да намерим извинение в наследствеността от биологичните родители”. Какво е това родителство, което се осъществява на душевно-емоционално-социално и на правно измерение, но не и на биологично, на генетично? В тази връзка възрастните понякога изпитват съмнения. Но и децата често се чувстват несигурни. Те вече са били „подменяни” веднъж в живота си. Колко са сигурни са тогава новите родители? Темата осиновяване от време на време се появява внезапно при малки ежедневни проблеми: „Нямате право да ми казвате нищо, вие не сте истинските ми родители”  - заявява един ден 12-годишния Томас. 8- годишната Ана в нежеланието си да разтреби казва дори: „Ще отида при социалните и ще си уредя нови родители”. Нейния осиновител отвръща: „Ето го телефона, обади се на социалните”. Но с този отговор той се намира на нивото на детето. В този момент детето се нуждае от баща, който да му даде опора и сигурност чрез следния отговор: „Разбирам, че не искаш да разтребиш стаята си, обаче от нас не можеш да се отървеш. Чрез всички тези години заедно много твърдо си принадлежим един на друг”
 
Биологичното родителство, точно както социалното, не може да бъде отменено. Ако осиновителите ценят и двата вида родителство – и социално-правното и това на биологичния произход, ако предадат на децата си усещането, че от тези двете части се е получило едно ценно цяло, тогава децата могат да се справят добре със съдбата си на осиновени.
 

Защо децата трябва да са информирани (просветени в) за тяхното осиновяване.
 
Някои осиновители вярват, че чрез премълчаване на истината биха могли да предпазят децата си от болката и тъгата. Но ако осиновяването се скрие от детето, така мещо стои между родителите и детето. В страни от детето би могла да се пази информация, но не и чувства и атмосфера. По правило за осиновяването знаят баби, роднини, съседи. Децата чувстват и често знаят, че нещо се крие от тях. Ако разберат от трети за осиновяването, тогава доверието и отношенията с родителите се разклащат за дълъг период от време.  Ако детето е от „третия свят” [между другото, това е термин, който в Германия се счита за особено некоректен] или осиновено на по-късна възраст, така или иначе  е невъзможно да се крие…
 
Не е лесно да се представи на детето неговата история отрано и с любов. Най-добре е, децата да получават още от млади децата своята старателно документирана биография. Към това се отнася информация за евентуални биологични братя и сестри, пълни имена на родителите, място на раждане и причините, поради които биологичните родители не са могли да задържат децата си. По този начин децата получават възможността да се изправят пред реалността и да растат с нея.
 
Колкото и естествено родителите да се чувстват едно семейство с децата си, те трябва да внимават, темата за осиновяването да не се (за)губи отново през годините. Един подходящ ритуал за това е отпразнуването на деня на пристигане на детето у дома. На този ден се припомня житейската история и се обсъжда отново.
 

Особеност: Развитие на идентичността (самоличността?).
 
Развитие на идентичността означава да открием кои сме, откъде идваме, с кого съвпадаме. За повечето деца е много важно, дали приличат физически на родителите си и кои техни качества наподобяват. Те се определят като част от родителите си. Децата като млади вземат родителите си за пример, а по-късно искат да се разграничат ясно от тях. Тези стъпки се удават само, ако развитието на идентичността се подкрепя и поощрява.
 
Осиновените деца желаят да бъдат като осиновителите си. В същото време те се определят неосъзнато, понякога съвсем открито, като деца на родителите по произход. Емоционалните сигнали към тези [БР] въздействат върху вътрешния образ на биологичните родители, който децата носят в себе си. А този вътрешен образ дава отпечатък върху идентичността на детето. Когато осиновителите оценяват отрицателно биологичните родители и не могат да видят в тях добри страни, някои деца поради подсъзнателно отъждествяване възпроизвеждат отново и отново предполагаемото отрицателно поведение на техните биологични родители, особено в юношеска възраст.
 
Понякога някои родители по произход поради тежък старт в живота не са били в състояние да сторят правилното за децата си. В тези случаи  се допуска съвсем внимателно дозирано изказване на негативното, тъй като те [децата] така или иначе са го преживели. Същевременно с това те се нуждаят от успокоение и помощ, за да не виждат биологичните си родители основно в негативна светлина. Това изисква от осиновителите интензивни процеси на скърбене и помирение. Само, ако осиновителите могат да покажат на детето си и добри страни на биологичните родители, то ще се чувства стойностно.
 

Отворено осиновяване – шанс за детето
 
Много осиновители нямат трудности да ценят родителите по произход на децата си. Те често са благодарни на тези хора, че са дали живот на детето и че са взели едно отговорно решение. В днешно време много осиновители се запознават лично с биологичните родители, някои уговарят с тях обмяната на снимки и писма, други дори организират съвместни контакти. Тези „отворени осиновявания” имат положително въздействие върху самочувствието на децата, тъй като така децата са добре запознати с изграждащите елементи на тяхното „себе”.  Във всеки случай едно отворено осиновяване се получава само, ако всички участници са наясно със своята роля и мисия. Биологичните родители трябва да уверят детето, че то е у дома си при осиновителите. Осиновителите трябва да са много сигурни в своята семейна принадлежност. Отворените осиновявания изискват много зрялост и сила. Но те отнемат неизвестността и страховете и са една духовна печалба за децата.
 
Едно осиновително семейство изгражда своето щастие върху два процеса на скърбене. При осиновителите съществува или е съществувала болката от липсата на собствено дете, а при осиновените деца – болката от загубата на собствените родители. И колкото и парадоксално да звучи, новото семейство може да  осигури на детето едно щастливо и доволно порастване само, ако даде пространство за тази скръб и приеме реалната ситуация такава, каквато е.
 
Допълнителна литература:

• Regula Bott (Hrsg.): Adoptierte suchen ihre Herkunft, Vandenh. u. R. 1995 [Осиновени търсят своя произход]
• Claudia Guderian: Wo komm ich eigentlich her? Herder 1994 [Откъде съм всъщност?]
• Tony Ryan, Roger Walker: Wo gehöre ich hin? Biografiearbeit mit Kindern und Jugendlichen, Beltz 1997 [На кого принадлежа? Биографична работа с деца и младежи]
• Irmela Wiemann: Pflege- und Adoptivkinder, Familienbeispiele, Informationen, Konfliktlösungen, Rowohlt, 6. Auflage 2000 [Приемни- и осиновени деца, семейни примери, информация и решения на конфликти]
• dies.: Ratgeber Adoptivkinder, Erfahrungen, Hilfen, Perspektiven, Rowohlt, 4. Auflage, 2001 [Съветник осиновени деца, опит, помощи, перспективи]
• dies.: Wie viel Wahrheit braucht mein Kind? Rowohlt 2001 [От колко истина се нуждае детето ми?]

 
ЗА ДЕЦА:

• Kirsten Boie: Paule ist ein Glücksgriff, Oettinger 1985 [Пауле е късмет]
• C. B. Christiansen: Ich seh den Mond, Erika Klopp Verlag 1996 [Виждам луната]
• Jamie Lee Curtis: Erzähl noch mal, wie wir eine Familie wurden, Edition Riesen-rad 2000 [Разкажи още веднъж, как станахме семейство]
• Tineke Hendriks: Das Haus mit dem blauen Dach, Urachhaus 1996 [Къщата със синия покрив]

 

ИЗ: „Игра и учене”, Брой 07/2002, Издателство Велбер, 79020
Фрайбург(spielen und lernen, Heft 07/2002, Velber im OZ Verlag, 79020 Freiburg)

Превел: Chandra