Публикувано на: 11.12.2011г.
Вече е станало преди обед. Хайде навън Wink Два часа по-късно нахранен и доволен, Ники се сгушва в ръцете на мама. Когато заспива, влизам в стаята и виждам...виждам живота си, който се промени, виждам хората, които са част от него вече 5 години. Виждам всички емоции в неговото лице.
Всъщност, това е писмо към всички онези момичета създали Зачатие, към всички тези, които ме допуснаха в техните мечти и станаха част от моята мечта.
Осъзнах, че за мен Зачатие е най-големият учител, най-големият приятел.
Да, научих много по отношение на репродуктивните проблеми и сега старая да предавам наученото.
Зачатие за мен вече е мисия и независимо къде и как ще отида, винаги ще помагам на хора с репродуктивни проблеми, било то и само с информация.
Зачатие ме научи, че стерилитетът не е БОЛЕСТ!
Зачатие ме научи да УВАЖАВАМ личното пространство на хората и никога не съм задала въпросът "защо още бавите бебето" след първите прочетени постове тук. Наранява, много наранява този въпрос, надявам се никой, никога да не го задава на двойките.
Зачатие доказа, че силните жени са тези, които движат държава ни. Защото жени излязоха с бебешки колички пред НДК. Доказаха, че с мрънкане нещата не се оправят, но и с типичното мъжко "оплюване" не стават.
Зачатие ме научи, че билките и баенето не са безвредни и сега като чуя за нещо такова...настръхвам и бълвам огън и жупел.
И най-вече, Зачатие ме научи, че понякога, колкото и да ни се иска, не контролираме нещата и просто освен да станем, да се поизтупаме от прахта след последния ритник и да си продължим живота... друго не остава. Колкото по-рано приемем, че не всичко зависи от нас, толкова повече ще виждаме хубавите моменти.
Знаете ли какво още ме научи Зачатие? Че хора, с които съм се виждала 2-3 пъти на живо, реално могат да се окажат много по-близки на сърцето ми, отколкото хора с които се виждам всеки ден. Всъщност, сега се обръщам и към тях.
Защото помня и никога няма да забравя как ви открих.
Преди 5 години, един ужасен мразовит мартенски ден чух, че имам Ендометриоза. Малко бях прочела дотогава, но следващите думи бяха „ммм да, може и да имате проблем със забременяването”. Излязох от кабинета и...настана рев насред София. Малко по-късно същата вечер пуснах търсачката и първият сайт, който излезе беше Зачатие. Така Ви открих. Пиша с главна буква Ви не от куртоазия, а защото уважението ми към всички Вас е безкрайно. За два часа във форума получих необходимата информация за изследванията, които ми предстоят, получих подкрепа. От тогава сте част от мен. Почти физическа, защото сутрин първо сайта на Зачатие отварям и ако по някаква причина не мога да Ви видя, все едно денят ми е започнал без кафето и цигарата (да, знам, вредно е).
Та, мина се времето, диагнозата ми не се потвърди, но за няколко седмици порастнах. Станах част от нещо красиво. От радостта на това да прочета за поредното зачатско бебе, започнах да преживявам всеки положителен тест, успешна инсеминация, започнах да страдам, заедно с двойките, когато теста след поредното инвитро е отрицателен.
Няколко години по-късно и ние, вече женени пожелахме да имаме дете. Да, знаех, че може и да не е лесно, че може и да не стане бързо, ама нали надеждата не умира.
Да де, ама година и три месеца тази надежда ставаше все по-малка след всеки отрицателен тест. Тогава момичетата от този форум бяха до мен. След всеки неуспешен месец, след всяко „Успокой се и ще стане”, след всяко „Абе вие няма ли да имате дете вече” и след всяко желание да кажеш на хората да млъкнат, след всеки гняв настъпил с репликата „Млади сте още, за къде бързате”.
И така, мина се година, показатели при мъжката половинка – чудесни. О, ужас, проблема е в мен Sad Не, няма да се депресирам, отиваме при лекар по репродуктивна медицина. Хм...фоликулометрия, я сега да видим, защо овулационните тестове са все отрицателни. Виж ти, овулацията била ранна. Толкова за следенето по календар.
Я докато дойде следващия цикъл да пусна изследване за прогестерон. Ужас, ниски резултати, значи нищо не е станало. На кого да кажа – на момичетата във форума, разбира се. Два дни по-късно моя приятелка (Анмар, благодаря ти миличка) ме изрита (по телефона) да ида до аптеката за да направя тест преди закъснението. Ама какъв тест бе, с тоя нисък прогестерон. ХА! Две черти! Бегом на кръвен и започва един прием на Дуфастон и Утрогестан, бременна съм, трябва много да пазя малката точица вътре. Няколко месеца по-късно, след две влизания в болница за задържане се убедих, колко много дължа на Зачатие.
Синът ни Николай се роди на 5.05.2010. Първият човек на когото звъннах беше моя приятелка от Зачатие. Не на майка ми, не на баща ми, на Ани се обадих.
Зачатие ми доказа, че може да обичаш, без да познаваш хората. Защото всичките ми приятели от Зачатие си знаят, колко ги обичам, аз знам, колко те ме обичат. Знам, защото в болниците не минаваше и час, без да ми се обади момиче от Зачатие или да прати смс "как си". Да...Зачатие за мен е равно на обич. А нали знаете, че обичта носи усмивките, радостта от поредното родило се бебе на Зачатие е всъщност радост, от това, че още един път някой ни изпраща частичка обич. Защото споделяш най-голямата си радост с хората, които обичаш, нали?
С уважение и много обич,
Венцислава Милтенова
Отварям очи бързо. От детската кошарка едни весели сини очи са отправени към мен и едно малко, усмихнато човече ме вика при себе си. Ставам...бързо...не искам да губя и миг. Гушвам го, отиваме в кухнята и правя закуска и за двамата. Докато той закусва, успявам да сложа кафеварката и да си пусна компютъра. По подразбиране ми се отваря страницата на Зачатие. Я, имаме си ново бебеее Smile Денят ми се усмихва още по-широко. Още едно наше бебче, още една приятелка ще чуе МАМО след няколко месеца. Моето дете ме вика, разказва ми нещо, сочейки играчките си, а аз му се усмихвам и му разказвам за техния живот.
Вече е станало преди обед. Хайде навън Wink Два часа по-късно нахранен и доволен, Ники се сгушва в ръцете на мама. Когато заспива, влизам в стаята и виждам...виждам живота си, който се промени, виждам хората, които са част от него вече 5 години. Виждам всички емоции в неговото лице.
Всъщност, това е писмо към всички онези момичета създали Зачатие, към всички тези, които ме допуснаха в техните мечти и станаха част от моята мечта.
Осъзнах, че за мен Зачатие е най-големият учител, най-големият приятел.
Да, научих много по отношение на репродуктивните проблеми и сега старая да предавам наученото.
Зачатие за мен вече е мисия и независимо къде и как ще отида, винаги ще помагам на хора с репродуктивни проблеми, било то и само с информация.
Зачатие ме научи, че стерилитетът не е БОЛЕСТ!
Зачатие ме научи да УВАЖАВАМ личното пространство на хората и никога не съм задала въпросът "защо още бавите бебето" след първите прочетени постове тук. Наранява, много наранява този въпрос, надявам се никой, никога да не го задава на двойките.
Зачатие доказа, че силните жени са тези, които движат държава ни. Защото жени излязоха с бебешки колички пред НДК. Доказаха, че с мрънкане нещата не се оправят, но и с типичното мъжко "оплюване" не стават.
Зачатие ме научи, че билките и баенето не са безвредни и сега като чуя за нещо такова...настръхвам и бълвам огън и жупел.
И най-вече, Зачатие ме научи, че понякога, колкото и да ни се иска, не контролираме нещата и просто освен да станем, да се поизтупаме от прахта след последния ритник и да си продължим живота... друго не остава. Колкото по-рано приемем, че не всичко зависи от нас, толкова повече ще виждаме хубавите моменти.
Знаете ли какво още ме научи Зачатие? Че хора, с които съм се виждала 2-3 пъти на живо, реално могат да се окажат много по-близки на сърцето ми, отколкото хора с които се виждам всеки ден. Всъщност, сега се обръщам и към тях.
Защото помня и никога няма да забравя как ви открих.
Преди 5 години, един ужасен мразовит мартенски ден чух, че имам Ендометриоза. Малко бях прочела дотогава, но следващите думи бяха „ммм да, може и да имате проблем със забременяването”. Излязох от кабинета и...настана рев насред София. Малко по-късно същата вечер пуснах търсачката и първият сайт, който излезе беше Зачатие. Така Ви открих. Пиша с главна буква Ви не от куртоазия, а защото уважението ми към всички Вас е безкрайно. За два часа във форума получих необходимата информация за изследванията, които ми предстоят, получих подкрепа. От тогава сте част от мен. Почти физическа, защото сутрин първо сайта на Зачатие отварям и ако по някаква причина не мога да Ви видя, все едно денят ми е започнал без кафето и цигарата (да, знам, вредно е).
Та, мина се времето, диагнозата ми не се потвърди, но за няколко седмици порастнах. Станах част от нещо красиво. От радостта на това да прочета за поредното зачатско бебе, започнах да преживявам всеки положителен тест, успешна инсеминация, започнах да страдам, заедно с двойките, когато теста след поредното инвитро е отрицателен.
Няколко години по-късно и ние, вече женени пожелахме да имаме дете. Да, знаех, че може и да не е лесно, че може и да не стане бързо, ама нали надеждата не умира.
Да де, ама година и три месеца тази надежда ставаше все по-малка след всеки отрицателен тест. Тогава момичетата от този форум бяха до мен. След всеки неуспешен месец, след всяко „Успокой се и ще стане”, след всяко „Абе вие няма ли да имате дете вече” и след всяко желание да кажеш на хората да млъкнат, след всеки гняв настъпил с репликата „Млади сте още, за къде бързате”.
И така, мина се година, показатели при мъжката половинка – чудесни. О, ужас, проблема е в мен Sad Не, няма да се депресирам, отиваме при лекар по репродуктивна медицина. Хм...фоликулометрия, я сега да видим, защо овулационните тестове са все отрицателни. Виж ти, овулацията била ранна. Толкова за следенето по календар.
Я докато дойде следващия цикъл да пусна изследване за прогестерон. Ужас, ниски резултати, значи нищо не е станало. На кого да кажа – на момичетата във форума, разбира се. Два дни по-късно моя приятелка (Анмар, благодаря ти миличка) ме изрита (по телефона) да ида до аптеката за да направя тест преди закъснението. Ама какъв тест бе, с тоя нисък прогестерон. ХА! Две черти! Бегом на кръвен и започва един прием на Дуфастон и Утрогестан, бременна съм, трябва много да пазя малката точица вътре. Няколко месеца по-късно, след две влизания в болница за задържане се убедих, колко много дължа на Зачатие.
Синът ни Николай се роди на 5.05.2010. Първият човек на когото звъннах беше моя приятелка от Зачатие. Не на майка ми, не на баща ми, на Ани се обадих.
Зачатие ми доказа, че може да обичаш, без да познаваш хората. Защото всичките ми приятели от Зачатие си знаят, колко ги обичам, аз знам, колко те ме обичат. Знам, защото в болниците не минаваше и час, без да ми се обади момиче от Зачатие или да прати смс "как си". Да...Зачатие за мен е равно на обич. А нали знаете, че обичта носи усмивките, радостта от поредното родило се бебе на Зачатие е всъщност радост, от това, че още един път някой ни изпраща частичка обич. Защото споделяш най-голямата си радост с хората, които обичаш, нали?
С уважение и много обич,
Венцислава Милтенова