Публикувано на: 11.12.2011г.
Понякога се питам дали ако не бяха трудностите щях да оценя щастието и да разбера какво значи да имаш дете!
Все пак освен трудности, препятствия и премеждия живота ме срещна и с много добри и стойностни хора, заради които успявах всеки път да се изправям след провал, те са тези, които много често ми връщаха надеждата, вдъхваха ми сили, даваха ми увереност, помагаха ми да превъзмогна отчаянието. Човекът с когото успяхме заедно да се преборим и без когото нямаше да удържа на бурите - моята опора - Съпругът ми.
Докторът ми – страхотен професионалист и приятел, отдаден на каузата и преди всичко ЧОВЕК с огромно сърце. Хората, благодарение на които намерих правилния път и които са винаги до мен, каквото и да ми се случи - момичетата от Зачатие.
Благодаря Ви!
Всичко започна преди 14 години с една фатална операция от киста на яйчника. Възстановяването беше трудно и мъчително – не можех да ставам, припадах, вдигах висока температура, а всички в болницата мислеха, че проявявам капризи. След три дни в това състояние, претръпнала и не усещаща нищо по-различно от болка, се оказа, че имам хематом в корема. Наложи се повторна операция. Този кошмар ми остави в наследство един, единствен яйчник, много сраствания и нагъната, труднопроходима тръба. Шест месеца след операцията ми казаха, че ако искам да имам дете, трябва да започна да опитвам. С мъжа ми бяхме млади, студенти на по 20 години, без работа, без жилище, без доходи, без сигурност, без нищо. Но и за миг не сме се колебали - и двамата искахме да сме заедно, да бъдем истинско семейство и да имаме деца. Започнахме в началото с естествени опити, хиляди прегледи, хаотични изследвания, безсмислени стимулации с хапчета, секс по часовник и нищо.
Междувременно направих още една операция – диагностична лапароскопия за откриване на проблема, но тя премина в оперативна – отстранени много сраствания, премахната излишната тръба и отпушена другата. Последваха пак опити, опити, опити... Секса ни се превърна не в удоволствие, а в процедура в точно определения ден и час на стриктно следената овулация.
Някъде тогава за пръв път чух думите стерилитет и ин витро, които ми прозвучаха шокиращо, нямаше такава информация както сега. Бях уплашена от тази диагноза, а процедурата ин витро ми се струваше адски страшна.
Тогава забременях, за съжаление извънматочно. Отново операция, много сълзи и страх. Молех се само да бъде спасена тръбата ми, така и стана… което на по-късен етап се оказа, че е било грешка.
Престрашихме се и започнахме първия опит ин витро. За един месец ми сложиха около 50 инжекции, корема ми се понаду и усещах тежест и болка, но болката не е страшна... понякога човек сам се изненадва колко много болка може да понесе, когато тя е подчинена на една единствена чиста и съкровена цел. В този месец живеех като в приказка, вълнувах се само колко фоликула имам, колко са големи и колко от тях ще се оплодят... Всичко свърши на 14-я ден с отрицателен тест.
В този момент ме спаси това, че открих Зачатие, което се превърна в моето второ семейство. Тук открих много информация, срещнах сродни души, намерих приятели, подкрепа и разбиране.
Последва пак операция, защото за зла съдба или по-скоро беше някаква идиотска шега, но се оказа, че тръбата, за която се молех преди годиха да бъде спасена, се оказа пречка, защото е с огромен хидросалпингс. Като, че ли за да се подсили тази трагично-куриозна сцена се оказа, че имам и още една тръба (а уж ми беше отстранена) напълно проходима и здрава, но за жалост срещу нея няма яйчник.
След това – на чисто - започнахме втория ни опит, заредени с два пъти повече надежда и вяра, вече нямаше причини за неуспех. Върнах се в онзи приказен свят на мечтите и нищо не ми тежеше – нито инжекциите, нито прегледите през ден, нито болезнените манипулации, нищо… напротив бях щастлива, повярвах си толкова много, че дори отрицателния тест на десетия ден ми се стори фалшив. Не... нямаше как, нямаше защо, нямаше причина, всичко беше идеално… но уви повторния тест показа отново това – нямаше бременност. Този път болеше много повече.
В това ми душевно състояние ме завари още едно тежко събитие – смъртта на майка ми. Тя толкова много обичаше деца, а аз така и не можах да я зарадвам с внуци.
В един от последните си дни тя ми разказваше с искри в очите и с усмивка на уста, че е видяла в съня си, че ще имаме близнаци, че тя ще им купува различни играчки и ще ги люлее на двора и ще им пее. Успях да се измъкна от този лабиринт на тягост и тъга благодарение на любовта на човека до мен и подкрепата на всички момичета от Зачатие.
Реших да участвам във филма на Боряна Гидикова „Стерилитет“, където разказах историята си пред камера, когато не се говореше толкова често и смело за ин витро, не се знаеше за проблемите на борещите се двойки .
Участвах в конкурса на Зачатие „Сърце под моето сърце“ и спечелих ваучер за третия ни опит, за съжаление и той завърши с неуспех. Тогава дойде и поканата от Зачатие да участваме в предаването „Това го знае всяко хлапе“ – където спечелихме голямата награда и незабравими, приятни емоции.
Благодаря на Зачатие, на всички момичета, които лишават семействата си от внимание, за да работят за каузата безвъзмездно – огромно Благодаря!
Започнахме четвърти опит заредени с много енергия. И да, този път стигнахме до така жадувания момент – имах положителен тест. Бях безкрайно щастлива и окрилена, че исках да споделя това чувство с целия свят. Заслепена от успеха дори не усетих притесненията на доктора и когато в 11 ГС чух думите – няма пулс, се сгромолясах тежко. Последва кюртаж и най-тежките дни в живота ми. Тази случка промени доста пътя ни. Беше ми много трудно да продължа, не исках да виждам доктори и клиники, изпитвах страх и ужас да не се повтори всичко това. Бях емоционално смазана. Чувството на обреченост и безнадеждност ме завладя напълно. Плаках много... Имах въпроси, а нямах отговори.
Така подадохме документи за осиновяване. Преминахме през проучването и зачакахме... все още чакаме.
След година у мен започва да се прокрадва отново онова чувство, че трябва да продължим, независимо какво ще последва – бях готова за още много бури и урагани стига в края на тунела да има слънце.
Последваха пети опит... после шести и двата пак неуспешни. Не мога да кажа, че след толкова провали започнах да свиквам, че след толкова много сълзи очите ми пресъхнаха... просто стисках зъби и исках да съм силна... но когато погледът ми срешнеше очите на любимия, тръпнещи в очакване, надяващи се да чуят положителен резултат и същевременно тъжни и съчувствени, доловили поредното сриване, нямаше как и сълзите рукваха отново.
Стерилитета е нещото, заради което често очите ми са пълни, а когато пресъхнат плача без сълзи, плача за себе си, плача и за другите момичета с тежки съдби, плача, че живота е несправедлив.
Стерилитета ме направи по-търпелива, по-силна, по-борбена, по-устойчива на болка, страх и разочарования. Загубих безгрижието и голяма част от свободното си време, прекарвайки значителна част от него в чакалнята на клиниката. Любимото ми четиво станаха статиите за асистирани репродуктивни методи, а вечерите посветени на споделяне и четене във форума на Зачатие. Там намерих истински приятели и утеха.
Стерилитета ме научи да владея емоциите си, да не позволявам на болката да ме души непрекъснато, тя не може да се забрави, но се опитах да я стая дълбоко в себе си. Превърнах усмивката си в завеса, в запазена марка, започнах да се шегувам с перипетиите, опитвах се да не забелязвам трудностите, а просто да ги прескачам.
Седми опит – доста премерени емоции – не мислех и не исках да мисля. Запълвах времето си с работа. Положителен тест, последван от страх и притеснения. За щастие всичко мина успешно, имах страхотна бременност, която беше такава благодарение на уникалния, търпелив, човечен и страхотен професионалист - д-р Сигридов. Всеки преглед при него за мен беше празник. Така неусетно стигнах до финала.
На 24.10.2011г. на бял свят се появи малкият Георги. Сега спи до мен, усмихва се в съня и кротко мърка. Толкова е мило... мога да го гледам с часове, а в душата ми вече е някак пълно и топло. Сега разбирам, че всички тези години, всички опити, процедури, провали, всичките сълзи... всичко това си е заслужавало, за да видя тези сияещи очички, да докосна тези малки ръчички, да съзра разтапящата усмивка, да чуя най-прекрасното гукане, да усетя този неповторим мирис на бебе.
Желая на всички борещи се със стерилитета да усетят това вълшебно чувство.
Бъдете упорити и не се предавайте!
Милена Терзийска - misi
Все пак освен трудности, препятствия и премеждия живота ме срещна и с много добри и стойностни хора, заради които успявах всеки път да се изправям след провал, те са тези, които много често ми връщаха надеждата, вдъхваха ми сили, даваха ми увереност, помагаха ми да превъзмогна отчаянието. Човекът с когото успяхме заедно да се преборим и без когото нямаше да удържа на бурите - моята опора - Съпругът ми.
Докторът ми – страхотен професионалист и приятел, отдаден на каузата и преди всичко ЧОВЕК с огромно сърце. Хората, благодарение на които намерих правилния път и които са винаги до мен, каквото и да ми се случи - момичетата от Зачатие.
Благодаря Ви!
Всичко започна преди 14 години с една фатална операция от киста на яйчника. Възстановяването беше трудно и мъчително – не можех да ставам, припадах, вдигах висока температура, а всички в болницата мислеха, че проявявам капризи. След три дни в това състояние, претръпнала и не усещаща нищо по-различно от болка, се оказа, че имам хематом в корема. Наложи се повторна операция. Този кошмар ми остави в наследство един, единствен яйчник, много сраствания и нагъната, труднопроходима тръба. Шест месеца след операцията ми казаха, че ако искам да имам дете, трябва да започна да опитвам. С мъжа ми бяхме млади, студенти на по 20 години, без работа, без жилище, без доходи, без сигурност, без нищо. Но и за миг не сме се колебали - и двамата искахме да сме заедно, да бъдем истинско семейство и да имаме деца. Започнахме в началото с естествени опити, хиляди прегледи, хаотични изследвания, безсмислени стимулации с хапчета, секс по часовник и нищо.
Междувременно направих още една операция – диагностична лапароскопия за откриване на проблема, но тя премина в оперативна – отстранени много сраствания, премахната излишната тръба и отпушена другата. Последваха пак опити, опити, опити... Секса ни се превърна не в удоволствие, а в процедура в точно определения ден и час на стриктно следената овулация.
Някъде тогава за пръв път чух думите стерилитет и ин витро, които ми прозвучаха шокиращо, нямаше такава информация както сега. Бях уплашена от тази диагноза, а процедурата ин витро ми се струваше адски страшна.
Тогава забременях, за съжаление извънматочно. Отново операция, много сълзи и страх. Молех се само да бъде спасена тръбата ми, така и стана… което на по-късен етап се оказа, че е било грешка.
Престрашихме се и започнахме първия опит ин витро. За един месец ми сложиха около 50 инжекции, корема ми се понаду и усещах тежест и болка, но болката не е страшна... понякога човек сам се изненадва колко много болка може да понесе, когато тя е подчинена на една единствена чиста и съкровена цел. В този месец живеех като в приказка, вълнувах се само колко фоликула имам, колко са големи и колко от тях ще се оплодят... Всичко свърши на 14-я ден с отрицателен тест.
В този момент ме спаси това, че открих Зачатие, което се превърна в моето второ семейство. Тук открих много информация, срещнах сродни души, намерих приятели, подкрепа и разбиране.
Последва пак операция, защото за зла съдба или по-скоро беше някаква идиотска шега, но се оказа, че тръбата, за която се молех преди годиха да бъде спасена, се оказа пречка, защото е с огромен хидросалпингс. Като, че ли за да се подсили тази трагично-куриозна сцена се оказа, че имам и още една тръба (а уж ми беше отстранена) напълно проходима и здрава, но за жалост срещу нея няма яйчник.
След това – на чисто - започнахме втория ни опит, заредени с два пъти повече надежда и вяра, вече нямаше причини за неуспех. Върнах се в онзи приказен свят на мечтите и нищо не ми тежеше – нито инжекциите, нито прегледите през ден, нито болезнените манипулации, нищо… напротив бях щастлива, повярвах си толкова много, че дори отрицателния тест на десетия ден ми се стори фалшив. Не... нямаше как, нямаше защо, нямаше причина, всичко беше идеално… но уви повторния тест показа отново това – нямаше бременност. Този път болеше много повече.
В това ми душевно състояние ме завари още едно тежко събитие – смъртта на майка ми. Тя толкова много обичаше деца, а аз така и не можах да я зарадвам с внуци.
В един от последните си дни тя ми разказваше с искри в очите и с усмивка на уста, че е видяла в съня си, че ще имаме близнаци, че тя ще им купува различни играчки и ще ги люлее на двора и ще им пее. Успях да се измъкна от този лабиринт на тягост и тъга благодарение на любовта на човека до мен и подкрепата на всички момичета от Зачатие.
Реших да участвам във филма на Боряна Гидикова „Стерилитет“, където разказах историята си пред камера, когато не се говореше толкова често и смело за ин витро, не се знаеше за проблемите на борещите се двойки .
Участвах в конкурса на Зачатие „Сърце под моето сърце“ и спечелих ваучер за третия ни опит, за съжаление и той завърши с неуспех. Тогава дойде и поканата от Зачатие да участваме в предаването „Това го знае всяко хлапе“ – където спечелихме голямата награда и незабравими, приятни емоции.
Благодаря на Зачатие, на всички момичета, които лишават семействата си от внимание, за да работят за каузата безвъзмездно – огромно Благодаря!
Започнахме четвърти опит заредени с много енергия. И да, този път стигнахме до така жадувания момент – имах положителен тест. Бях безкрайно щастлива и окрилена, че исках да споделя това чувство с целия свят. Заслепена от успеха дори не усетих притесненията на доктора и когато в 11 ГС чух думите – няма пулс, се сгромолясах тежко. Последва кюртаж и най-тежките дни в живота ми. Тази случка промени доста пътя ни. Беше ми много трудно да продължа, не исках да виждам доктори и клиники, изпитвах страх и ужас да не се повтори всичко това. Бях емоционално смазана. Чувството на обреченост и безнадеждност ме завладя напълно. Плаках много... Имах въпроси, а нямах отговори.
Така подадохме документи за осиновяване. Преминахме през проучването и зачакахме... все още чакаме.
След година у мен започва да се прокрадва отново онова чувство, че трябва да продължим, независимо какво ще последва – бях готова за още много бури и урагани стига в края на тунела да има слънце.
Последваха пети опит... после шести и двата пак неуспешни. Не мога да кажа, че след толкова провали започнах да свиквам, че след толкова много сълзи очите ми пресъхнаха... просто стисках зъби и исках да съм силна... но когато погледът ми срешнеше очите на любимия, тръпнещи в очакване, надяващи се да чуят положителен резултат и същевременно тъжни и съчувствени, доловили поредното сриване, нямаше как и сълзите рукваха отново.
Стерилитета е нещото, заради което често очите ми са пълни, а когато пресъхнат плача без сълзи, плача за себе си, плача и за другите момичета с тежки съдби, плача, че живота е несправедлив.
Стерилитета ме направи по-търпелива, по-силна, по-борбена, по-устойчива на болка, страх и разочарования. Загубих безгрижието и голяма част от свободното си време, прекарвайки значителна част от него в чакалнята на клиниката. Любимото ми четиво станаха статиите за асистирани репродуктивни методи, а вечерите посветени на споделяне и четене във форума на Зачатие. Там намерих истински приятели и утеха.
Стерилитета ме научи да владея емоциите си, да не позволявам на болката да ме души непрекъснато, тя не може да се забрави, но се опитах да я стая дълбоко в себе си. Превърнах усмивката си в завеса, в запазена марка, започнах да се шегувам с перипетиите, опитвах се да не забелязвам трудностите, а просто да ги прескачам.
Седми опит – доста премерени емоции – не мислех и не исках да мисля. Запълвах времето си с работа. Положителен тест, последван от страх и притеснения. За щастие всичко мина успешно, имах страхотна бременност, която беше такава благодарение на уникалния, търпелив, човечен и страхотен професионалист - д-р Сигридов. Всеки преглед при него за мен беше празник. Така неусетно стигнах до финала.
На 24.10.2011г. на бял свят се появи малкият Георги. Сега спи до мен, усмихва се в съня и кротко мърка. Толкова е мило... мога да го гледам с часове, а в душата ми вече е някак пълно и топло. Сега разбирам, че всички тези години, всички опити, процедури, провали, всичките сълзи... всичко това си е заслужавало, за да видя тези сияещи очички, да докосна тези малки ръчички, да съзра разтапящата усмивка, да чуя най-прекрасното гукане, да усетя този неповторим мирис на бебе.
Желая на всички борещи се със стерилитета да усетят това вълшебно чувство.
Бъдете упорити и не се предавайте!
Милена Терзийска - misi