ТРИ..... ЗА ЩАСТИЕ!
19.03.2012 год.
Казват, че когато двамата души създадат семейство, най-нормалното нещо на света е да искат да си имат бебе! И наистина е така! Осъзнаваш, че искаш да си родител и се стремиш да изпълниш мечтата си... При някои хора обаче мечтаното бебе позакъснява малко повече от необходимото. Така се случи и в моето семейство – седем дълги години в очакване на Чудото да се случи! Седем безкрайни години, в които съм си мислила само за едно нещо – моето бъдещо бебе! Мечтала съм за него.... и много често съм плакала!
Но, нещата се промениха и това може да се види дори само като прочетете заглавието на тази статия!
След дълго ходене по различни лекари и в търсене на причината да не се получава забременяване по естествен начин, най-накрая с мъжа ми решихме, че е време да намерим специалист към когото да се обърнем за съвет и помощ. Ние открихме този човек в лицето на д-р Явор Владимиров от „Център по репродуктивна медицина и оплаждане ин –витро София”. Много скоро след като станахме негови пациенти се заехме сериозно с нещата и тъй като Фонда за асистирана репродукция беше започнал работа, решихме да не губим повече време, а направо да кандидатстваме за финансирана от Фонда ин-витро процедура.
И така, през пролетта на 2009 год. направихме няколко необходими изследвания, подготвихме всичко, което ни трябваше и подадохме документите си във ФАР. От там нататък последваха дълги месеци на чакане, за да разберем дали са ни одобрили за ин –витро процедурата. Времето минаваше неусетно и към средата на лятото се случи Обаждането! Стана ми ясно каква ще е новината още щом като видях номера върху дисплея на телефона си. Тогава бях най-най-щастливия човек на света! Не можех да повярвам, че подобна радост може да се случи и на мен – защото знаех, че вече съм с една стъпка по-близо до осъществяването на нашата мечта!!!
Тогава реших, че трябва да подходя към всичко свързано с процедурата по възможно най-позитивния начин! И мисля, че това също спомогна за положителния резултат накрая.
И така, през септември 2009 год. започнахме със стимулациите и необходимите изследвания, които се правеха, за да се проследява как се развиват нещата.
Връщайки се назад във времето си спомням, че нямаше нито един ден, в който да съм била настроена отрицателно за крайния резултат от процедурата. Отивайки за поредната инжекция си мислех „Това е поредната крачка към малкото ми бебче!” Това ме стимулираше да вярвам, да продължавам, да не се отказвам!
След като приключихме със стимулациите, дойде ред на пукнцията, трансфера и на теста за бременност. Само жена, която дълги години е чакала бебе ще разбере истински как съм се чувствала в деня, в който разбрах, че ще ставам майка. Няма по-прекрасно нещо на света от тази новина.
Но, с всичките положителни емоции при мен имаше и много трудности както в самото начало на бременността, така и по време на 33те гестационни седмици, докато бях бременна.
В следствие на стимулациите е възможно при жената да се получи хиперстимулация на яйчниците .... и аз се оказах сред жените, които ще трябва да се преборят и с това. Усещането при мен беше ужасно – не можех да правя абсолютно нищо. Толкова зле не съм се чувствала през живота си. Отидохме с мъжа ми в клиниката, където ми поставиха инжекции, за да ми помогнат. За съжаление това не свърши работа. Прибрах се вкъщи, а нещата ставаха все по-зле. Докато накрая д-р Владимиров ме посъветва да отида в една болница, където ще трябва чрез пункция да изтеглят течността, която се е отделяла от яйчниците. Направиха ми я, без упойка! Беше ужасно преживяване и когато ме отведоха в стаята си мислех, че вече едва ли е вече съм бременна...
Две дълги мъчителни седмици прекарах в болницата. Дни, които никога няма да забравя. Дни, в които не знаех дали да се радвам, или да плача.... И тук е мястото да благодаря на д-р Владимиров за това, че през цялото време макар и само чрез телефонни разговори той беше с мен – даваше ми кураж и ми вдъхваше вяра, че нещата ще са наред!
В деня на изписването ми и след направен преглед, лекаря установи, че вижда две плодни сакчета! Бях леко шокирана от новината за две бебета, но пък бях на седмото небе от радост! Първо се обадих на майка ми, за да й кажа за двойната радост. И плачех от щастие!
След това минах на преглед и при нашият доктор – д-р Владимиров, за да потвърди бременността. И веднага той каза: „Плодните сакчета са 3!!!” Тогава останах напълно без думи. Не знаех как да реагирам – да се радвам ли, или напротив – да се плаша от тази новина! Защото по време на самата ин – витро процедура бях изчела достатъчно много за многоплодната бременност и знаех какви са рисковете и за майката, и за бебетата. В крайна сметка всичко премина горе-долу добре. Няколко пъти влизах в болница за задържане, бях на системи и инжекции – ужасни преживявания. Но, се успокоявах с мисълта, че всичко е заради тях – моите бъдещи деца.... И това ме крепеше по време на дългите седмици, в които не трябваше изобщо да ставам от леглото. Бях станала като затворник в собствения си дом, заради контракциите, които имах от 22 г.с.. Трябваше да се пазя изключително много, за да задържа бебетата. Всичко в крайна сметка си струваше усилията, лишенията и откъснатия начин на живот, защото на 04.05.2010 год. се родиха нашите дълго чакани рожби – Лора, Виктория и Мари /изписвам ги винаги ги казвам в реда на тяхното раждане!/.
Всичко си струваше, защото освен, че при нас ин витрото се получи от първия път, мога съвсем отговорно да кажа, че имам най-грижовния, мил и търпелив съпруг и най-прекрасните деца, за които съм си мечтала!
Така е то – три за щастие!
РАДОСТ И БОЛКА
31.03.2012 год.
Преди да започна да пиша тези редове, дни наред имах колебания – дали да съм до крайност искрена с всички вас, които четете написаното от мен, или напротив – да напиша само хубавите и красиви моменти от живота си!
На всички ни обаче е известно, че животът не е единствено безоблачно щастие, усмивки и щастливи дни.... Дори напротив – често щастието се смесва с порядъчни дози тъга, болка, че дори и нещастие... Уви, в живота често е така!!!
Както хубавите, така и лошите моменти не подминаха и моето семейство. Да си призная сърцето ми се свива от мъка, докато пиша тези редове...
Осъзнавам, че не съм единствената жена, която е имала трудна бременност, както и че не съм единствената, която се е сблъсквала с ужасни трагедии.... Точно това е причината да се реша да попиша и за НЕхубавата страна на нещата. Защото са малко хората, които чистосърдечно ще си признаят, че в определен момент от живота си са страдали, или че са се сблъсквали с проблеми – независимо от какъв характер.
Четейки обаче в никакъв случай не бих искала да ме съжалявате, тъй като не това е целта ми с написването на тази статия. Не желая да чета коментари от рода на: „Горката!”, „Само ти си знаеш колко тежко ти е било!” и т.н. Нещото, което много, много мразя е хората да се опитват да ме съжаляват. Аз самата достатъчно много съм /и все още съжалявам!!!/ съжалявала за някои от нещата, които са ми се случили до момента, така че чуждо съжаление просто не ми е нужно!!!
Пиша това, за да разберете, че както в моя, така и в живота на много други хора не всичко е розово!
Връщам се малко назад – до момента, в който разбрахме със съпруга ми, че вече ще ставаме родители. Никога няма да забравя 10те дни след трансфера, в които всеки момент търсех признаци на бременност... Никога няма да забравя какви чувства и емоции съм изпитвала през всичките тези дни.... Сякаш беше вчера, а не преди почти 2 години!
Не можех да чакам още, затова на 10тия ден се обадих на д-р Владимиров, за да го попитам дали ако направя кръвен тест за бременност толкова рано след трансфера, ще се отчете нещо – независимо дали ще е положително, или отрицателно! Докторът каза, че на 10тия ден може да се направи такъв тест и със съпруга ми решихме да отидем /въпреки голямото разстояние!/ до София до Нашата клиника, за да направим въпросния тест. Вълненията около предстоящата положителна или отрицателна новина бяха големи. Толкова силни и големи, че нощта преди да заминем за София почти не съм спала.
Рано сутринта тръгнахме и просто... мълчахме. Не знаех какво да си мисля. Като се опитвах да не се настройвам за най-хубавата новина. Но, борейки се с всички сили, давайки всичко от себе си, някакси вътрешно в човек винаги има едно гласче, което да ти нашепва: „ВЯРВАЙ, ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД!!!” Така беше и при мен. Мислех положително, но в същото време гледах да не летя прекалено високо, за да не бъде приземяването твърде болезнено....
И така, със свити сърца пристигнахме в клиниката. Взеха ми кръв и ми казаха да отидем след 1-2 ч. за резултат. Последва още мъничко тягостно чакане!
След това отново се върнахме в клиниката и разбрахме, че резултатът е готов, нооо..... без д-р Владимиров да го види не могат да ми кажат дали да се радвам, или не! Наистина щях да пукна от притеснение!!! Казвах си: „Още съвсем малко и ще разбера дали ще ставам майка, или не!”
Дойде ни редът, влязохме в кабинета, доктора взе листа, на който беше написан резултата и каза: „103”, резултатът е положителен. Нали това искахме?!” След което ни стисна ръцете... А ние с мъжа ми стояхме насред стаята и незнаехме какво да кажем или дори как да реагираме! Аз бях толкова щастлива, че започнах да плача, като тогава изключих съвсем и не разбирах какво ми говорят хората... Мъжът ми се справи по-добре от мен и той запомни всички указания, които ни дадоха относно следващия преглед.
ТОВА беше най-най-чаканата новина, най-хубавото нещо, което ни се случи за годините, откакто бяхме семейни!!! Искаше ми се да го кажа на целия свят! Да изкрещя от радост и вълнение! Бяхме буквално полудели от радост!
Тръгнахме си и първият човек на който се обадихме, за да кажем за хубавата новина беше майка ми. Тя също плачеше от радост!
Пътувайки обратно към вкъщи, преживявах отново и отново развитието на нещата и сълзите сами обливаха лицето ми...Толкова много положителни емоции за един-единствен ден! Невероятно!
И после последваха дни, в които зачакахме датата за преглед, за да се видят плодните сакчета, после, за да се чуе сърдечна дейност..... Нови, но все вълнуващи изживявания за мен и съпруга ми. След това последва хиперстимулацията, за която вече писах... И като че ли нещата започнаха да се обръщат от тук нататък.... Бях бременна към 3ти месец, когато внезапно разбрах най-ужасното нещо – това, че на майка ми буквално й остават броени дни живот! Сякаш целият свят се срина върху мен! Цялото ми безоблачно щастие беше пометено за секунди. Стоях сама вкъщи и не можех да повярвам на чутото. Как е възможно? Та, нали всеки ден говоря с нея по телефона? Нали се виждахме, докато бях в болницата с хиперстимулацията?
Истината е, че тя е искала да ме предпази от цялата болка, страданията и всичко свързано с това, което изживява. Защото знаеше, че ми предстой ин-витро процедура, защото знаеше, че половината от успеха на една такава процедура се дължи точно на позитивното мислене и на положителните изживявания по време на подготовката, стимулацията, пункцията, трансфера и чакането, докато дойде времето за теста...
Защото, това беше моята майка, а тя винаги е била най-прекрасния човек на този свят за мен! Защото така правят майките!
И така, дните преди Коледните и Новогодишни празници на 2009 бяха ужасни за мен и за всички около мен... Търсех причините за това, което се случи с майка ми в мен, в моите близки, мислех си, че не сме направили всичко, за да й помогнем, за да живее и да се радва на все още неродените си внучета! Трудно е с думи да опиша какво чувствах тогава, защото само човек загубил близък би могъл да ме разбере....
По цял ден единствено си мислех и плачех... знаейки накъде вървят нещата... В същото време исках да съм максимално спокойна, защото знаех, че съществува много голям риск за бъдещите ни бебета при целия стрес на който бях подложена.
Това беше и периодът, когато буквално за дни ми се наложи да... порасна! Защото до този момент бях обгрижвана от майка ми. Тя винаги ме е предпазвала от всичко негативно в живота и винаги ми е споделяла само хубавите неща, които са й се случвали.
Имало е дни, в които съм била толкова разстроена, че съм си мислила, че едва ли ще докарам бременността си до гестационна седмица, подходяща за операция секцио, когато да се родят децата ни.....
И сега, често си спомням думите на майка ми, когато след поредния неуспех тя ме утешаваше и казваше: „Хриси, спокойно. Ще видиш, че ще си имаме три малки ангелчета!” А аз с насмешка й отвръщах: „Мамо, какви ги говориш? Как ще родя три деца, та аз дори и едно не мога да имам?!”
В думите й обаче днес намирам някаква истина – а тя е, че за период от ТРИ години от моя живот си отиват ТРИ ЖЕНИ – първа братовчедка, баба ми и майка ми... За да се появят на този свят ТРИ малки душички – Лора, Виктория и Мари!
Ето така се преплитат в едно РАДОСТ И БОЛКА!
ЩАСТЛИВИ ЗАЕДНО
23.04.2012 год.
Винаги когато човек преживява тежки моменти в живота си, понякога си мисли: „Защо това трябваше да се случи точно на мен? Та, нали лошите неща спохождат само ДРУГИТЕ хора?! Защо все на мен...?!”
Не така обаче разсъждаваме, когато сме окрилени от щастието, когато преживяваме нещо вълнуващо, красиво, запомнящо се за цял живот! Защото хубавите моменти са за всички нас – хората! Независимо къде сме, дали сме бедни или богати, без значение от положението, което заемаме в обществото... Щастието е просто щастие! И то е за всички!
Ето защо въпреки всичките отрицателни емоции, през които трябваше да премина все пак накрая започнах да осъзнавам колко благословена съм всъщност, колко голямо щастие ме е сполетяло и колко трябва да съм благодарна на живота за това, което ми поднася... А то не е никак малко! Цели три мечтани бебета!!! Истинско ЩАСТИЕ ПО ТРИ!
Спомням си и никога няма да забравя как по време на бременността си единствено лежах по цял ден и не смеех да стана от леглото. Държах в ръка едно джобно календарче и броях дните, пресмятах кога трябва да вляза в болница за наблюдение, обмислях как ще премине операцията... колко още дни ми остават вкъщи, къде ще бъда настанена, дали бебетата няма да решат, че вече не им се стои на топло в корема на мама и да искат да излязат по-рано от планираното....Все неща типични за една бъдеща майка, нетърпелива да се срещне с децата си! Признавам си, че имах много страхове относно това, как ще премине секциото, как ще понеса упойката, дали няма да има някакви усложнения от нея или от самата операция?! Как ще протече възстановяването и най-важната ми тревога – ще бъде ли наред всичко с бебетата ми?!
Имах време през бременността ми, да прочета достатъчно плашещи неща, свързани със секциото и евентуалните усложения, които биха могли да се получат при бли/тризнаците след раждането....
От форумите в „Зачатие” събирах мнения, относно най-добрия възможен лекар, който да ръководи операцията при раждането на децата. Исках най-сигурната болница, с най-добра апаратура и съответно с най-добрите специалисти по неонатология. Защото недоносените бебета обикновено се настаняват в отделението по неонатология, което означава, че трябват достатъчно добри специалисти да се грижат за тях и да ги наблюдават. В крайна сметка реших моят доктор да е д-р Дяволов, а болницата да е „Майчин дом”, София. Това беше и препоръката на д-р Владимиров. През седмиците, докато бях вкъщи имахме няколко телефонни разговора с д-р Дяволов и се бяхме разбрали да отида за настаняване след 06.05.. Дата, която знаех, че няма как да посрещна с все още огромен корем...
И така, беше 23 април 2010 год. – прекрасен, слънчев ден, когато контракциите ми не спираха. Обадих се на д-р Владимиров, за да ме посъветва какво да правя, накъде да поема и към кого да се обърна. Последва бърз преглед в родния ми град, след което акушер-гинекологът ми каза, че най-добрия вариант е да тръгнем към София.
Прибрахме се вкъщи с мъжа ми, нахвърляхме в един сак малко дрехи и тръгнахме.
Настаниха ме след като направиха няколкото задължителни прегледа и така започнах да чакам първата визитация.
Честно казано обстановката в отделението беше много приятна, всичко беше много чисто и ново, а стаята ми – почти перфектна! Много слънчева и хубава и само за мен!
Отивайки в болницата се успокоих, защото знаех че вече съм на сигурно място и дори да стане нещо, хората ще могат да реагират бързо. А това повярвайте ми е най-най-важното нещо при една бременност!
Чувствах се като на почивка, с изключение на денонощните системи и огромния вече корем, който ми пречеше ужасно много. Няколко дни преди да се родят децата дори ми беше трудно да дишам, да се движа, да ставам и правя каквото и да е... Другите жени ме гледаха и ме съжаляваха, задето съм толкова огромна и трудноподвижна, но аз знаех, че всичко е въпрос само на няколко дни още... И че тогава ще бъда най-щастливия човек на света!
И така, след поредната сутрешна визитация и преглед на ехограф, д-р Марков вече беше насрочил дата за секциото, но така и не ми каза веднага какви са намеренията му.... Разбрах едва в ранния следобед от една от сестрите, че операцията е планирана за 04.05. Колко много се зарадвах само! И колко много се изплаших в същото време...
Започнах да си мисля – как ще се справя, та аз не знам как се гледат деца? Не знам как да се грижа за тях?
Започнах да си задавам съвсем нормални въпроси – колко дълго ще останат децата ми в кувьоз, ще бъдат ли нормални, кога ще мога да ги видя...?
Заедно с това винаги, когато си помислех за датата 4ти май, сърцето ми радостно трепваше. Няма такова друго усещане! Много е мило да знаеш, че само няколко дни те делят от появата на децата ти на бял свят.
През цялото време естествено многократно съм се опитвала да си ги представя как ще изглеждат, на кого ще приличат, какъв ще е характерът им... и още, и още, и още!
Истински ще ме разберат само тези, които вече са станали родители.
След първоначалното осмисляне на хубавата новина, с гордост и радост се обадих първо на съпруга ми. Разбира се и той беше много, много щастлив, че съвсем скоро ще става татко. Последваха още няколко телефонни разговора, като истински ми липсваше само един-единствен човек на когото да се обадя – майка ми....
Беше ми наистина много тежко в този толкова радостен за мен момент. Исках да споделя емоциите си с НЕЯ, да й кажа колко съм щастлива, имах нужда само да чуя радостта в гласа й... Имах необходимост от нейните успокоителни думи, от нейното:”Ще се справиш. Всичко ще е наред. Аз вярвам в теб!”
Да си призная откакто ми се налага да живея без майка ми, винаги когато трябва да взема важно решение първото нещо което си мисля е как би реагирала тя, какво би направила майка ми?! От това се ръководя и до днес, защото разбирането за нещата от живота, начинът по който се справяше с всички проблеми за мен винаги ще е пример за това как трябва да се справям и аз в понякога трудното ежедневие...
И така, в много лежане и трепетно очакване най-сетне дойде и денят, в който вече знаехме, че ще ставаме родители. Очаквах този ден с нетърпение, с радост и изпитвайки истинско щастие...
Сутринта преминах през задължителните процедури, които съпътстват една операция секцио, след което зачаках да ме извикат за операционната. Бях нервна и притеснена но и нямах търпение вече всичко да мине, за да мога по-скоро да се радвам на децата си.
В самата операционна последва слагане на системи и подготовка за предстоящата операция. Бях много спокойна, с изключение на частта с упойката, понеже тя беше в гръбначния стълб. Това беше единственото ми неприятно преживяване, защото е кофти да не знаеш какво ще изпиташ, а и самото убождане не е приятно...
Опериращият доктор се появи и започна каквото имаше да се случва. Беше 04.05.2010 год. Ден от седмицата – вторник. Леко хладно, майско време. Лежах на масата и гледах през отворения прозорец, незнаейки за какво точно да си мисля. В такъв момент през главата на човек минават хиляди мисли и емоции и накрая всичко се смесва... Молех се всичко с мен и бебетата да е наред....
В този ред на мисли, в 08.58 ч. на бял свят се появи Лора, с тегло 1, 480 гр. и ръст от 41 см. Последва я Виктория само минутка по-късно – 1, 350 гр. и 38 см. И най-мъничката в компанията - Мари беше извадена точно в -9.00 ч., тежаща „цели” 1750 гр. и дълга 40 см.
Всеки път изчаквах да чуя плача на бебетата, за да съм сигурна че са живородени....
След като бяха извадени и трите бебета, дойде една сестра и пъхна в ръката ми лист, върху който бяха написани номерата на бебетата с размерите и килограмите им. Спомням си, че много усърдно стисках листчето, защото си мислех, че ако го загубя няма да знам къде и как да намеря децата си.... и дали изобщо ще намеря МОИТЕ деца... Сега ми изглежда смешно, но тогава....
После дойде ред на възстановяването в реанимацията – беше едно от най-неприятните неща, които трябваше да преживея. Ужасни 24 часа!!! И то не за друго, а заради грубото отношение на сестрите, които бяха на смяна....
Последва раздвижването на 05.04. и настаняването в „нормална” стая, за след раждане.
След това зачаках вечерта за часа, в който можехме да видим децата си и да ги погледаме дори и през кувьозите! Нямах сили да дишам, но едва-едва се добра до асансьора и от там намерих отделението, в което бяха настанени децата ми. Намерих ги по.... номерата на гривничките, които ми сложиха когато ми дадоха и заветното листче!
Гледах ги и не можех да повярвам, че това са моите деца, деца чакани дълго, мечтани! Деца, заради които съм изплакала много сълзи, дори още преди да ги има на този свят...!
Следващите дни в болницата преминаха в самостоятелно нахъсване, че мога да се справя с ходенето, с обличането, с елементарните неща, които всеки от нас върши с лекота. Знаех, че го правя заради ТЯХ! Заради себе си, защото трябваше да съм в добро състояние. Заради съпруга ми, който заедно с мен е споделял и преживявал всичко! Заради майка ми, която ужасно много искаше да дочака внучетата си....
Сега гледам спящите си деца и си мисля, че бих преминала отново през всичко, което съм преживяла. Защото ги обичам безумно много. Защото една жена се учи да бъде майка и докато не усети топлината на малкото бебе в ръцете си, никога няма да разбере какво е да стоиш и да гледаш детето си, а сълзите ти да се стичат сами – породени от истинското щастие!!!!
Нашата втора голяма „ПОБЕДА”
11.06.2012 год.
И така, времето, в което трябваше да остана в болницата минаваше. 5 дни след раждането бях изписана, а бебетата останаха в неонатологичното отделение за наблюдение.
През целия ми престой в „Майчин дом” със сетни сили в края на деня отивах до етажа, където бяха настанени децата ми, за да ги видя за няколкото минути, които ни разрешаваха. Да ги погледам за кратко, макар и през кувьозите, да направя някоя снимка, която със сигурност ще остане спомен както за нас, така и за децата ни когато пораснат.
Последва прибирането ми вкъщи, където никога досега не се бях чувствала толкова... самотна и тъжна! Може би беше прословутата следродилна депресия, но се чувствах наистина ужасно. Плачех си често, мислех непрекъснато за децата си и нямах търпение да дойде деня, когато ще мога да си ги прибера вкъщи...
Така минаваха дните ми – в непрекъснато мислене за тях, в трескава подготовка на детската стая и във всекидневни разговори с даващите информация от болницата за състоянието на бебетата ни.
Всеки ден с нетърпение чаках часа, когато трябваше да се обадя, за да ми кажат как са децата ни – дали вече се хранят самостоятелно, колко изяждат, колко са наддали....
Няколко пъти ходихме до София преди самото изписване на малките като тайно се надявахме да можем да ги видим дори за миг, но тогава имаше забрана за свиждания...
Усещането, че там някъде имаш деца, а дори не можеш да ги видиш е много плашещо. Не знаеш как да се чувстваш – да се радваш, или не! Завиждах на майките с доносени деца, когато идваше време за храненето на бебетата, защото им разрешаваха да си нахранят децата и съответно да ги погушкат. А аз само чаках времето да мине...
На 31.05.2010 по обяд се обадих за поредната информация за деня за състоянието на децата, когато ми казаха на следващия ден да отидем, за да вземем Мари. Бяхме много щастливи, но в същото време ужасно се притесних. Мислех си, че няма да мога да се справя – та коя жена е напълно уверена в себе си и знае как се храни и облича бебе??!!
Бях стресната и много развълнувана. Започнах да подреждам това, което щеше да ми е необходимо за пътуването. Проверих чантата няколко пъти!
Целият ден беше много емоционален за всички ни – съпруга ми, неговите родители, братовчеди – всички с нетърпение чакаха малката Мари!
Мисля, че е излишно да казвам, че през нощта и двамата с мъжа ми не можахме да спим от нетърпение да видим поне едно от децата си.
Сутринта на 01.06. тръгнахме към София. Денят на детето и само след няколко часа щяхме да се радваме на едната си дъщеря! Какъв по-хубав подарък от това да държиш детето си в ръце?!
Пристигнахме в болницата, почакахме и ни казаха, че могат да изпишат и Лора. Ами сега??!!! Добре, че бях приготвила още дрехи и шишета за хранене, защото си мислех, че може да стане точно така.
Голяма радост, голямо нещо беше.
Влязох в отделението и след мъничко една сестра бутайки донесе бебе в легълце. Видях само, че бебето е ужасно малко и русо... Това беше Лора! Сестрата я облече и ми я връчи. Не знаех как да я държа дори! Тя беше толкова мъничка, че не смеех да я поместя...
После, донесоха и Мари – малко по-голяма и с по-тъмна коса...
Сестрата ме попита дали да залепи етикетите с имената на бебетата върху дрешките им? Казах й: „Да”.
Честно казано в нощта преди изписването на децата по някое време изпаднах в ужас, мислейки си неща от сорта на: „Ами ако си приличат и не мога да си разпозная коя коя е?! Наистина е плашещо...
Последва пътуването до вкъщи. Бебетата си спяха спокойно в кошчето /бяха толкова мънички, че можеха да се поберат и двете в един нормален кош от количка!!!/ , а аз ги гледах и не можех да повярвам, че вече мога да ги имам само за себе си!
Виктория се наложи да остане още 2 седмици в болницата за наблюдение, защото имаше много нисък хемоглобин, което ни обясниха, че е съвсем нормално за недоносени бебета... Беше ужасно да знам, че е и на антибиотично лечение....
Кураж и сили ми даваха другите две момичета – Лори и Мари. Грижите за тях ни ангажираха изцяло и денонощно. Времето минаваше и ето че дойде деня, в който трябваше да отидем да си вземем и Вики.
Така вече грижите за децата трябваше да се утроят.
Беше през лятото, малките бяха на 2-3 м., когато ни посъветваха да заведем децата на преглед при невролог. Така би трябвало да се прави при недоносени деца, особено при многоплодна бременност. Записах час при може би най-добрия невролог в София и само след няколко дни вече пътувахме за срещата си с него.
Предупредиха ни предварително, че самият преглед преминава в много подхвърляне на чисто голите бебета, много премятане. Така че това не ни изненада. Отидохме напълно спокойни, че всичко е наред, че децата ни растат съвсем нормално, без каквито и да било проблеми.
Прегледът започна с Виктория. Докторът ни обясни, че на определена възраст децата трябва да реагират и правят определени неща и по това ще се ръководи, преглеждайки нашите бебета.
Както си бях усмихната в началото на прегледа, така бързо усмивката започна да слиза от лицето ми... Оказа се, че Вики има доста неща, които не са в норма. Всъщност ставаше въпрос за централно координационно смущение /самият мозък забавя развитието на някои бебешки рефлекси, които до определена възраст трябва да изчезнат/коригират, в противен случай това ще доведе до декоординация на ръцете и тялото. Ако тези смущения се запазят до 2 годишна възраст, се поставя диагнозата Детска церебрална парализа/.Докторът ни обясни, че трябва да се прави рехабилитация при специалист, който да прилага методът „Войта”.
С мъжа ми бяхме изумени от това, което ни каза докторът. Нямахме думи, не знаехме какво да попитаме от притеснение. Докторът не можеше да каже дали Виктория ще се оправи напълно, или не....
Няма да описвам притеснението, което преживяхме тогава, защото биха ме разбрали само майки, които са минали през тези изпитания. Само ще кажа – ужасно е!
Свързахме се с едно невероятно момче – Тодор Ловков, в Банско, който всъщност е специално обучен да прилага „Войта”. Той се зае с нелеката задача да помогне на Вики, за да расте тя здрава. Последваха дълги месеци на всекидневна рехабилитация – по 2-3 пъти на ден дори!
Резултатът е хиляди изхарчени левове за лечението на най-мъничката ни дъщеря, безброй нерви и много, много притеснения дали все пак накрая всичко ще бъде наред.
Повече от 6 месеца продължи борбата ни /нашата и на Вики/ за здраво, развиващо се нормално бебе. И тук бихме искали да изкажем безкрайната си благодарност към този човек със златни ръце, благодарение на който сега Вики е най-голямата лудетина и непрекъснато замисля нови и нови бели. Тошко, невероятен си! Без твоята помощ нямаше да успеем и само можем да се радваме, че попаднахме на истински Човек, който наистина го е грижа за пациентите му.
Един от най-щастливите дни беше 20.09.2011, когато беше и последния преглед на Виктория. Тогава д-р Чавдаров още в самото начало на прегледа ме погледна и каза: „Тръгвайте си. Детето е напълно здраво и нормално развиващо се за възрастта си!”
Толкова месеци чакахме да чуем точно тези думи, че очите ни се напълниха със сълзи!
И не напразно хората са казали – всяко човешко същество се ражда с името си. Това важи в пълна сила и за ВИКТОРИЯ. Защото заедно с нея осъществихме и втората си голяма ПОБЕДА!!!!